Гонсало М. Тавареш: "Ашли и пратката" - "Матео остана без работа"

АШЛИ И ПРАТКАТА

Така както художникът, все недоволен от картината, която рисува, всеки ден, всеки миг добавя по нещо, премахва друго, един щрих, после друг – глупава, безкрайна обсебеност, – Ашли се грижеше за колата си.

Никога не сядаше да шофира, преди да оправи това-онова: да махне рекламната листовка, пъхната от някого между чистачката и стъклото на колата, с наплюнчен пръст да изчисти някое петънце, да провери с палец и показалец налягането в предните гуми, да прокара пръст по металния белег, останал от отдавнашно произшествие на една от вратите и т.н.

Всяка неделя преди обяд Ашли отваряше колата и с бяла кърпа бършеше каквото имаше да се бърше, докато кърпата почернее. Освен материалния резултат, стоеше и въпросът за духовно пречистване: да премахне напълно мръсотията от тази кола, която го отвеждаше до разни места по света.

(Помощник на очите, това е колата – машина, която за час ни доближава до неща на сто километра разстояние, които, стигнали вече там, можем да видим. Да видим онова, което преди е могло да бъде само разказано.)

Веднъж се случи така, че Ашли задряма. В следващия миг беше напът да достави пратката.

Някакъв леко безформен пакет, който не подсказваше нищо: какво ли имаше вътре? Както и да е, работата му беше да предаде безформеното нещо, което някой е опаковал.

Адресът на доставката беше ясен; точно посочена улица, както и номерът: 217.

Колко тежеше пратката? И това беше трудно да се определи: нито тежка, нито твърде лека; би могло да се каже, ако беше възможно, че ту сякаш много тежеше и изискваше от Ашли голямо мускулно усилие, ту, обратно, сякаш ставаше безтегловна и човекът я носеше безгрижно, с лекота. Можеше едва ли не да се изчисли: на всеки десет крачки теглото се променяше; това, което Ашли държи, е много тежко – нужни са двете ръце и съвсем напрегнати китки, а веднага след това – нищо: човек на моменти дори забравя, че има ръце (при такава лекота).

Разбира се, тази промяна в теглото съвсем спокойно би могла да се дължи на непрекъснато пренасочващото се внимание на Ашли. Главата му, а с нея не само мускулите и костите, но и най-духовното в нея, се обръщаше ту към пакета, ту към света. А при втората умствена нагласа теглото на пакета изчезваше; все едно държеше в ръцете си дупка.

И така, зави зад ъгъла и ето че несъмнено се озова на точната улица. Спря, прочете наименованието на улицата, сети се какво го беше попитал веднъж четиригодишният му син: кой писател е написал на табелите как се казват улиците? И си спомни, че тогава си беше помислил: ами да, не е никак лесна работа да се напише име върху табела – нужен е поне някой нетреперлив писател.

И така, безформеният пакет с неопределено тегло трябваше да се достави на № 217. Лесна работа. За свой пълен и дори незаслужен късмет, както помисли самият Ашли, се озова точно пред него: № 217. Беше на втория етаж. Качи се дотам, натисна звънеца. Една госпожа отвори вратата.

– Господин Бауман? – попита глупаво Ашли.

Госпожата снизходително отговори, че тя не е господин Бауман и че там не живее никакъв господин Бауман.

Ашли настоя – адресът бил този, нямало съмнение, може би грешка... Не се ли очаква тук някаква пратка?

– Какво е? – попита госпожата.

Господин Ашли отговори, че не знае.

Така или иначе, тази госпожа не беше господин Бауман, затова Ашли, след като възпитано се сбогува, слезе по стълбите и вече отново на улицата пак огледа номера на сградата. Несъмнено: № 217.

Нещо не беше наред с тази пратка. Леко объркан, чудейки се как да постъпи, Ашли тръгна по улицата. Докато вървеше, взе да усеща нещо странно, сякаш някой го наблюдава, сякаш някой се е вторачил в тила му; нямаше обаче жив човек на прозореца, не се виждаше никой.

Повървя още малко, а онова странно усещане не го напусна: кой го наблюдаваше? Внезапно вдигна глава и инстинктивно погледна втрещен номера на сградата, пред която се намираше сега. Беше № 217. Спря. Веднага се втурна наляво с широки крачки, почти бегом в посоката, от която беше дошъл. Редица сгради една до друга. Всички с номер 217. Обърна се и хукна към другия край на улицата. По това време сигурно вече разнасяше такова изумление или страх или любопитство към света, че пакетът сякаш съдържаше кух предмет или даже не и това: сякаш самият пакет беше кух и той държеше в ръцете си опаковано нищо или по-точно – нищо, опаковано с нищо. А той виждаше това: редица сгради, една до друга, някои по-стари, други нови, трети преустроени наскоро. Но нещо ги свързваше: номерът 217.

След това обходи щателно улицата от горе до долу, и от едната, и от другата страна: всички сгради бяха с номер 217. Улицата беше огромна. Стотици сгради.

Пак огледа пратката в ръцете си, сякаш търсеше помощ от една вещ. Ето го адреса. Улицата без съмнение беше тази. И номерът беше 217, втори етаж. Само че всички сгради имаха втори етаж. Значи в името беше ключът. Тази пратка трябваше да се достави на господин Бауман; на тази улица сигурно живееше някой Бауман.

Обърна се отново кръгом и започна отначало.

Рано или късно щеше да открие господин Бауман, да му връчи пратката и да го накара да отговори на въпроса: какво има в този пакет?

Всичко това, забележете, се случи на другия ден след като господин Ашли блъсна с колата Аронсон, бегача на кръговото кръстовище.

От книгата на Гонсало М. Тавареш
"Матео остана без работа",  2021
Изд. Ерго
Превод: Даринка Кирчева, 2021

Публикува се със съдействоето на Мартин Христов и изд. Ерго

Илюстрация в Диаскоп: © Георги Чепилев

Отзив на Анна Христова в Диаскоп:

"Матео остана без работа" на Гонсало Тавареш като експеримент и предизвикателство

За книгата

„Матео остана без работа“ е органично цяло от три части: 24 кратки разказа, всеки от които е свързан с предишния и със следващия, също като плочки от домино, чрез персонажите, подредени в азбучен ред. Във всеки разказ съдбата на главния герой се преплита по някакъв начин с тази на друг, второстепенен герой, който става главен в следващия разказ, и така постепенно се стига до буквата М – втората част с характер на кратък роман или новела, в която Матео е главното действащо лице. Третата част (послеслов) съдържа в кратка есеистична форма разсъжденията на автора, които дават ключ към философския смисъл на първите две части и засегнатите в тях теми: редът и безпорядъкът, логиката и абсурдът, лудостта и разумът, свободата и принудата.

Издава се с подкрепата на Главна дирекция на книгата, архивите и библиотеките и на „Камойш – Институт за сътрудничество и език“, Португалия.

Информация: Изд.Ерго

За автора

Гонсало М. Тавареш (1970, Луанда, Ангола), философ по образование и преподавател по теория на науката в Лисабонския университет, е един от най-талантливите и оригинални съвременни португалски писатели. Негови произведения са преведени на повече от 30 езика и се представят в различни страни с театрални постановки, радиопиеси, късометражни филми, архитектурни проекти, научни изследвания. Носител е на множество национални, чуждестранни и международни награди. Името му често се споменава като бъдещия Нобелов лауреат за Португалия след Жозе Сарамаго. Самият Сарамаго казва на шега: „толкова млад човек няма право да пише тъй добре; иде ти да го напляскаш!“. Богатото му творчество обхваща романи, разкази, пиеси, поезия, есеистика. У нас са преведени „Пътуване до Индия“ (Колибри, С., 2016) и „Кварталът“ (Ерго, С., 2020).

Информация: Изд.Ерго

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.