Христина Панджаридис: "Ферма за калинки"

Ерос и Танатос. Така буквално с две думи може да се обобщи последния роман на Христина Панджаридис, който излиза година след „Оплети и разплитай“ 2020, отново на същото издателство – Екрие. Семейството отдавна вече не е щъркелово гнездо, сплотено от любов, докато смъртта ни раздели. Странните занимания, пренебрежението към най-близкия човек, подмолните тайни разрушават ядрото и образуват болестотворен вирус, който мутира в непредвидими все по-опасни генетични вариации, ако решим да използваме така неприятната актуална терминология. Калинките също не са като от едно време, когато кацаха по пръстите ни и отлитаха в посока на взаимното щастие. Възможно ли е изобщо щастието, дали в тези семейства някога е имало любов и ако тя е съществувала, как е била разрушена? Сложни житейски въпроси за агонията на мечтите, които Христина Панджаридис разплита с вещина в загадъчната „Ферма за калинки.“

Христина Мирчева

История, вдъхновена от реални събития и лица, и завършена под разумния поглед на живота.

Татко ме наричаше щъркелчето ми. Подскачах, залепвах десетина целувки по бузите му, разпервах ръце и тичах нагоре-надолу по поляната. По-късно разбрах, че прякорът ми не е случаен. Още куп щъркели се разхождаха в рода ни и се навъртяха около дядо.

За спасение от любопитството на баба, всекидневната семейна въртележка и останалите досадници, дядо се сдобил по мистериозен начин с наблюдателница. Ако сте забелязали, странните истории предпочитат мистериите и ту слизат в мазето или пък се качват на тавана. Когато след сватбата купили къщата единствената стая с ламперия нарочили за спалня. Не ще да са я посещавали всекидневно, защото след месеци дядовият нос подушил мухъл и заподозрял, че зад ламперията е замаскирана влага и кой знае още какво, и разковал дъските от западната страна. Здрав бил в ръцете и силата му стояла непокътната. Зад ламперията се открил двукрил прозорец и той ахнал. След малките семейни несполуки  се нуждаел от знак, от някакво просветление, което да го извади от дупката и нещата да започнат да изглеждат по друг начин. Изчистил стъклата и дантелени перденца даже закачил. Мераклия бил. Прозорецът 1.20 на 1.50 м станал най-значимото място в стаята, пазел вътрешния му свят от мрака и раздвижил дядовата фантазия. Сякаш имал нужда точно от този новооткрит източник на светлина. Прозорецът увеличавал магията на семейната спалня, но и колебанията му, че е женен за негрозна жена, по-скоро чаровна и инатлива, с която не винаги намира причини да си легне.

Точно от запад за първи път различил очертанията на двойка щъркели. Залепил се за стъклото и не помръднал, докато не притъмняло и не го полазили ледени тръпки. Къщата осъмнала с гнездо на комина и тракането с клюнове на новодошлите, дядо с повод да зяпа нагоре и да си измисля неотложна работа за вършене из двора. Търсел поводи да остава сам. Сам продължително време. Същата година засадил семки от диня и пъпеш и отгледал нелоша реколта. Плевял и поливал, поливал и бдял над дините и пъпешите, но предимно завиждал на двойката пернати. Те се радвали – забелязвало се от разстояние. Той се стараел да не му проличи, че преспокойно ще поминува и без баба. Знаел за масови отравяния, масови самоубийства, нищо не знаел за масова любов. Късметът се паднал на щъркелите, на него дали утешителната награда – наблюдателницата.

„Още ли си жив“, човъркала мъжката чувствителност баба, щом дядо се мернел в полезрението ù. Мълчал с присвити от взиране очи, не я дразнел с жестове или думи, а се окопавал в себе си, но тя беснеела, въпреки че не била разглезена, а отговорна жена. Усещала страха, че може да го загуби не само физически, нищо че бил предсказуем, и нещо се обръщало в гърдите и корема ù. Искала да се облегне на рамото му, да си позволи да бъде слаба и беззащитна и да почерпи сили, ласки и успокоение от загрижеността му. Заставяла се да изправи гръб и да отблъсне мъката, която се увивала като розов храст около нея. Трябвало да се добере до тайните му, до неговата уязвимост и да я използва. Възможно най-бързо.

-----

В сърцето ми на един от трите трона седи дядо и повтаря: „Красива е“, без да уточнява за кого се отнася. Съмнявах се между баба и щъркела. Устата ми се отваря, ненаучила друго, и проплаква: „Не си тръгвай“, но ме шамаросва отговорът, изразен уж безчувствено, както подобава на печен дядо: „Принуден съм, но не е свързано с теб!“. На втория трон е баща ми, който знае на какво е способен човек и най-вече аз – да преувеличавам и да се забравям. Още си пазя бележката му, мушната в розовата ми козметична чанта: „ Моля те, не слагай мухи в сладкото!“. Третият трон ту е временно зает, ту се освобождава.

Раздвижването на облаците промени светлината, тя избледня в есенния здрач и предупреди за мрака, който щеше да ни обгърне. Планината рязко се очертаваше насреща ми – сурова, смалена и пуста без зеленината, но предизвикателна. Смълчаната гора подаряваше кафявите си листа и не я беше грижа кои попадат в калта и променят цвета си, кои отлитат встрани и се губят в разни посоки. Явно бе пълнолетна и си правеше каквото си иска. Дядо всекидневно ръсеше трохи на птиците и ми заръчваше да го правя и след неговата смърт. Птиците щели да му разказват какви дивотии върша без набитото му око да ми смигне. Очакването ми приличаше на огън, за който не липсват дърва, хартия и кибрит, но липсва желание да бъде запален.

Фигурата ми в огледалото съживи любопитното момиче, което бях преди, и аз се загледах в талията си, докато отражението избледня и се стопи. Болестта на Гриша ме караше да се чувствам неловко, а и бях усетила подтик да се връщам към миналото си и да чопля незарасналите рани. Наведох главата си от балкона да ме огрее септемврийското слънце. Слънце – лекота и благодат. Лятото ме изпращаше с ласките си, на него му пукаше за моя милост, а на мен? „Стегни се, кукло!“, както протяжно ме поздравяваше просякът на кръстовището и потропваше с крака. Стегни се, ако още ти се привижда къща с градина, червени домати, редове с чушки и праз, ухание на чубрица, джоджен, босилек, копър и магданоз. Нямаше нужда да се насилвам да се харесвам или влюбвам в себе си. Щеше ми се да се намеря, да се съхраня поне до следващото лято. Гледах от балкона с часове как децата играят пред блока и ми домъчняваше, че съм пораснала.  

-----

Към обяд селското слънце се провря между листата на лозето, побутна кладенеца, повъргаля се по каменните плочи и пропълзя по дрехите ми. Бях с червено поло, сив панталон и бели маратонки, но не се стоплих. Присвих очи и стоях срещу слънцето. Есента балансираше – нито горещо, нито студено. Есенните минзухари осветяваха поляната, която се спускаше под наклон на юг към другите къщи.

Монтирахме новата пералня на дядо и аз се сдобих със свобода, северен вятър, пет квадратни метра лозница до входа и жива козирка от гроздове над кухненския прозорец. Късах зърна от бялата и червена благодат и по гърлото ми течеше сладост. Непочувствана отдавна лекота пълзеше по вените ми.

Събрах под дървото, в долния край на двора, попадалите червени ябълки. На вид бяха сухи и грозновати, но вкусни. Едвам напълних една щайга. Останалите бяха нападнати от оси, загнили или смачкани. Орехът жълтееше отгоре, но зеленината надолу не се предаваше. Облегната на каменната чешма белех с ножа на дядо ябълка след ябълка. През телената ограда надзърна избеляла кафява забрадка, на челото се показваха две къдрици, и тънък гласец ми заговори.

- Разрязваш ябълката на четири, махаш семките, режеш парчето на две. Ако годината е високосна – както е тази, – обелваш кората, не е ли – я оставяш. Наричаш първото парче на зимата. Зимата се проточва и ще ти остане време за несвършеното, наричаш за пролетта, лятото, есента, за здравето, детето ти, любовта и за мерака. Жените сме будали, драпаме да наместим счупеното и понякога го лепим с плюнка, но избутваме назад и все под черджето крастата си. На мерака, на скритото само за пред иконата, аз му викам краста. То бива любовта и крастата да се омесят като краката под масата, но на мен не ми било писано. Ти си избягала чак тук, май на мене мязаш. Бягаш от любовта под семейния покрив, мреш да пуснеш крастата си по водата. Ама страх те е полазил, лази те и чак те поваля. Страхът е чешит и не се дава. Обиждай го, лисвай му вряла вода, ръси сол, заключвай портата си, дръж го на хляб и сирене – не отслабва, не захожда по другаде.

Видях калинка на стрък полусуха трева и се зарадвах. А и хич не обичам някой да ме разгадава на глас и на светло. Тя говори наперено, вятърът е задрямал и я чува цялата улица.

- Орехи няма, ето калинка! – нахълтвам в монолога ù.

- Не е като калинките от едно време. Тези като кацнат на доматите и те изсъхват.

-----

Пуснах чешмата и зачаках водата да се източи, свих длан в шепа и почнах да пия. Копирах дядо си. Не можех да направя нищо по-добро за него. Спомнях си го. Дарявах му възкресение от мое име. Разполагах с известни права за присъствието му.

Няма добро време за признанието, че си премълчавал. Татко и дядо, даже майка ме предпазваха или просто оставяха истината на задната седалка. Утре ще е по-лошо и още по-неудобно. Почвай да говориш – сега. Седнеш ли, разревеш ли се – ще те грабне.

Тя опита млякото с пръст и го изсипа в чаша, като му прибави и лъжичка мед. Докато сядаше на стола и разбъркваше бавно млякото си помисли, че не само къщата беше обновена. Нейният живот също се бе променил — драстично в някои отношения и по-малко в други. Тя не само беше открила кои са истинските ù приятели, но бе открила и самата себе си: не просто майка или вдовица, носеща достойно бремето на живота, а жена на средна възраст, която бе сменила жилището си и дори беше променила своята идентичност. Ако трябва да бъдем справедливи, не беше ли това донякъде забележително?

Засмя се на иронията на съдбата. Само преди няколко месеца не гледаше ли на тази неочаквана божа милост като на проклятие? Нещо, което бе обърнало наопаки целият  ù живот и бе стоварило върху нея цял куп нови отговорности точно когато се бе отървала от старите. И все пак…

„Ако не беше станало така, нямаше да съм тук.“

Откъси от последния роман на Христина Панджаридис 
"Ферма за калинки", 2021
Изд. Екрие
Цена: 16 лв. 

Книгата е реализирана с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

• Христина Панджаридис в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.