Креативност по време на ковид: Зейди Смит за писането, любовта и кое проехтява през коридора на времето, неочаквано лишено от обичайности

Автор: Мария Попова

„Няма голяма разлика между романите и банановия сладкиш. И двете неща просто се правят. Не са заместител на любовта… Любовта не е нещо за правене, а… нещо, през което преминаваш – това трябва да е причината тя да плаши мнозина от нас, за да подхождаме към нея толкова често индиректно.”

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 „Каквото и да представлява вдъхновението, то се поражда от продължителни „Не знам”, отбелязва полската поетеса Вислава Шимборска във великолепната си реч при получаването на Нобеловата награда за литература. Но основен парадокс при правенето на изкуство и живеенето на живота е това, че докато несигурността може да е изворът на творческата жизненост – това, което е най-добро в живота и изкуството често се появява чрез „правене-а-не-знаене”, по чудния израз на твореца Ан Хамилтън – ние сме способни на творчество само като се оградим срещу несигурността с арсенал от навици и обичайни неща, които я правят съдържаема, контролируема, използваема. Просто не можем да се справим с фундаменталната несигурност на всичко. Изкуството на всеки творец е неговия механизъм за справяне – неговия импровизиран сал за неспирния бързей на времето и несигурността, каквато представлява животът.

И така: когато някакъв катаклизъм в бързея възпре сала, счупи го на парчета, остави го безпомощен сред останките, изхвърлени от познатия поток на времето – потъваме ли или пеем?

Това е, което Зейди Смит изследва в едно от шестте си симфонични есета от „Внушения” – чудна тънка книжица, всички хонорари от която авторката дарява на Инициативата за равна справедливост и нюоркския фонд за спешна помощ след КОВИД-19; книга, вдъхновена от първата й среща с класиката на Марк Аврелий „Размисли”, на която тя се опира, за да намери баланс в тези трудни времена, но която не успява да направи от нея Стоик; а я насочва, докато световните несъответствия и провали подмятат нас, неспокойните създатели, към създаване на онова, което посреща неудовлетворената нужда, един съвременен контрапункт на онези размисли на отделния индивид в древността с вечен обществен резонанс. (Не можем,  а и не трябва, в крайна сметка, да очакваме някой бял монарх – колкото и да е проникновен по отношение на човешката природа, каквито и да са приликите на тази изначална природа между културите и цивилизациите – да говори на всички и от името на всички за човечеството през хилядолетията.)

В третото есе, озаглавено „Нещо за правене”, Смит разсъждава върху странните и неизбежни видове есета, в които писателите изследват собствените си мотиви да правят нещо, т.е. изследват основите на това какво са те самите – жанр, който може би не е създаден, но е популяризиран от емблематичното произведение на Оруел „Защо пиша” и оттогава населен с примери от такива титани в литературата като Джоан Дидиън, Дейвид Фостър Уолъс и самата Смит. В дъното на всички такива самоизследвания – не се пропуска нищо, независимо какъв е начинът и материалът на изкуството им, било то есета или градини или уравнения – е въпросът за времето, суровият материал на създаването, нещо, което приятелят на Марк Аврелий стоикът Сенека предприема в отличното си размишление върху екзистенциалното пресмятане на времето, което е прекарано, спестено и пропиляно, правейки извода, че „нищо не ни принадлежи освен времето.”

С поглед към капиталистическия начин за превръщане на времето в стока в култура на функционална заетост, Смит разсъждава как обичайно обществото претегля културната и темпоралната отговорност на твореца:

Защо опече банановия сладкиш? Беше нещо за правене… Изковаваш си малко пространство от разпрострялото се време – не че някой те е молил да го правиш – и правиш „нещо”. Но може би разликата между вида нещо, с което аз съм свикнала и тази нова култура на правенето на нещо, е моралната тревожност, която ни заобикаля. Нещото, което творците винаги са правили, обикновено е по-отстранено от останалата част от обществото и по взаимно съгласие това пространство е смятано за нещо като очарователна, но главно безполезна детска кошарка, в която възрастните да се държат като деца – измисляйки истории, рисувайки картинки и т.н. 

Илюстрация: Кристоф Нийман; от "Скорост на битието: писма до един млад читател"

Макар че поне те дават някаква форма на удоволствие за сериозните хора, които вършат същинска работа на реално работно място… Като последствие изкуството се позиционира в съмнителна връзка с необходимостта — и със самото време. То е нещо за правене, да, но когато се направи, ако изобщо това стане, обикновено се смята за въпрос единствено на творците. Често се прави опит да се свърже техния труд с работата на истински трудещи се хора, но винаги ме поразява колко слаб, като изначалната разделителна линия, е въпросът с часовника. Трудът се извършва според времето (и се заплаща също според него). Изкуството изисква време и се отнася към времето, както е подходящо за самото изкуство. То е нещо за правене.”

При такова предварително условие, отбелязва Зейди Смит, творците биха изглеждали най-неуязвими на катаклизмените нарушения на труда, които една глобална пандемия нанася на човешкия вид. Но не такъв е бил нейният опит — или моят, или този на който и да творец, когото познавам. Човек се сеща за Джеймс Болдуин, който във великолепното си есе за творчесския процес половин век по-рано настоява, че „едно  общество трябва да приеме, че то е стабилно, но творецът трябва да знае и е необходимо да ни позволи да знаем, че няма нищо стабилно под небето.” Дори не и времето, единствената стабилна опорна точка на твореца. Смит пише:

"Изглежда би следвало, че писателите — толкова запознати с празното време и с това да си сам със себе си —  трябва да се справят със ситуацията по-добре от повечето хора. Вместо това, през първата седмица открих колко много от стария ми начин на живот е било да се крия от живота. Изправена пред проблема животът да тече гладко, без разсейването, украсите или суперструктурата, аз почти не съм имала представа какво да правя с него. Обратно в детската кошара, аз изковавах значения, като създавах изкуствени лишения — време, онова, обикновено давано за хора от ограниченията на реалната им работа. Неща като „сигурно място, където да си всяка сутрин в девет” или „шеф, който да ти казва какво да правиш.” В отсъствието на тези фиксирани елементи аз си измислях неща, трудни за вършене или неща, от които да се въздържам. Изкуствени ограничения и пр. Тичането е нещо, което зная. Писането също е нещо, което познавам. Да измисляш самоналожени графици: ден за преподаване, ден за четене, ден за писане, повторение. Каква суха, тъжна, малка представа за живота. И колко уязвим изглежда сега, когато хората, които обичам, са в същата стая и са свидетели на начина, по който се справям с времето. Начина, по който съм го правила цял живот."

„Изкуствените ограничения”, разбира се, са свързани с това как очертаваме контурите и изпълваме чувството си за смисъл посред огромната и празна неограниченост на съществуването. Ето защо изкуствените ограничения на онези, които считаме, че имат смислен живот — ежедневието на големите творящи и мислители — са от такъв траен и опияняващ интерес за нас, ето защо копнеем за когнитивната наука на съвършеното ежедневие.

Илюстрация: Уенди МакНютън за "Brain Pickings"

Много от безпокойството ни относно протичането на времето се корени именно в това изкуствено поставяне на контури на индивидуалността в съпоставка с изтичането на времето. В голяма степен ние хората сме един вид самоопределящи се устройства за измерване на времето. Забелязала съм, примерно — а и как иначе — че тази книга излезе на моя рожден ден. Отбелязваме годината със същите изкуствени маркери за време, с които отбелязваме часа. Как прекарваме дните, как подробно ги превръщаме в разграфени ритми е друг трепет на същия абсурден, безпомощно човешки импулс — да притежаваме времето, да превръщаме в частна собственост онова, което вероятно е единствената истински публична стока. Накрая — може би в изкривеното време се изправяме лице в лице с абсурдността на такава изкуственост. Смит ни казва за собствената си „спиране” и обезпокоителното, макар и по странен начин жизнеутвърждаващо осъзнаване, до което то я е довело.

 „В края на април, в едно въздействащо есе от друга писателка, Отеса Мошфег, прочетох този ред за любовта: „Без нея животът е просто „правене на време”. Не мисля, че с тези думи е имала предвид само романтичната любов, или тази на родителите към семейството или всъщност какъвто и да е вид любов. Поне аз го прочетох в платоническия смисъл: Любов с главна буква, една идеална форма и съществена част от вселената — като „Красотата” или червения цвят — от които всички конкретни примери на земята вземат същността си. Без да присъства този елемент, в някаква форма, някъде в живота ни, наистина има само време и винаги ще има прекалено много от него. Да сме заети с вършенето на нещо няма да маскира неговата липса.”

Илюстрация: Маргарет К. Кук от рядко издание от 1913 г. на „Стръкчета трева” на Уолт Уитман.

Свършвайки там, където е започнала, Смит успокоява моралното бепокойство, за да се почувства удобно в това особено и неизбежно пространство, което творците населяват заради самата си природа, пространството между принудата и посвещаването:

„Пиша, защото… е, най-доброто, което мога да кажа за това, е, че то е моя психологическа приумица, развита в отговор на всякакви слабости, които имам. Но писането не може винаги да запълни времето смислено. Няма голяма разлика между романите и банановия сладкиш. И двете са нещо за правене. Те не са заместител на любовта. Трудностите и сложностите в любовта – както съществуват от другата страна на тази стена, далече от лаптопа ми – това е задачата пред мен, макар че „задача” не е добра дума в този случай, защото за разлика от писането, условията на любовта не могат да се програмират и планират предварително или да се определят от мен. Любовта не е нещо за правене, а нещо за преживяване и нещо, през което да преминеш – това трябва да е причината защо тя плаши толкова много от нас и защо толкова често подхождаме към нея индиректно. Ето този роман, написан от любов. Ето сладкиша с банани, направен с любов. Ако не беше навика за индиректност, разбира се, нямаше да има култура по света и много малко смислено удоволствие за който и да е от нас. Макар че най-силното изкуство, понякога ми се струва, е някакво преживяване и преминаване през нещо; това е любовта, разбирана, изразявана и възпроизвеждана чрез самото произведение на изкуството и поради тази причина може би е била най-често създавана от хора, които се чувстват изцяло сами на този свят – и следователно изцяло се фокусират върху задачата, която имат под ръка – отколкото от онези, заобиколени от „любимите си хора”. Такова изкуство е рядко: не можем всички да седим, кръстосали крака като будисти денем и нощем, медитирайки върху най-важните неща. Или аз не мога. Но също така не искам просто да върша повече времето, по начина, по който съм го правила. И все пак, в моя случай, не мога просто да махна с ръка: старите навици отмират трудно. Не мога да се освободя от нуждата да правя „нещо”, да създавам „нещо”, да чувствам, че този нов отрязък от време не е бил „пропилян”. И все пак, хубаво е да имаш компания. Наблюдавайки това маниакално желание да правим или да вършим „нещо”, което сега изглежда е погълнало всички, аз наистина се чувствам успокоена да открия, че не съм единствения човек на тази земя, който няма представа за какво точно е животът, нито какво следва да се направи с всичкото това време освен да се запълни.”

Зейди Смит

Зейди Смит е романист, есеист и автор на разкази. Дебютният й роман „Бели зъби” (2000),  моментално става бестселър и печели редица награди. Смит е професор по творческо писане в Нюйоркския университет от 2010 г.

Фото: Доминик Набоков, Зейди Смит

►Мария Попова в Диаскоп

►Прочети в оригинал

Още по темата в Диаскоп:

Хроники и профили от света на изкуството

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.