Янко Станоев: "В клетката на тигъра" II

В рубриката "Четиво в продължение".

 

В клетката на тигъра

Първа част тук

3.

Получил веднъж достъп до онази прелестна стаичка край клетките на хищниците, аз се настаних в нея като пълновластен господар. Слава богу, разполагах с малко вещи: дузина любими книги, най-необходимото за обличане, дреболии разни, скромни предмети от бита на самеца, талисманчета и сувенири, запазили се случайно през годините на митарствата ми из столичния град, тъй че нямах никакви грижи около пренасянето им и за ден два прехвърлих цялото си имущество на новото място. А когато положих моята стара „Хермес бейби" върху масичката и окачих на стената портрета на великия Сачмо, с който никога не се разделях, за мен вече нямаше никакво съмнение, че най-сетне бях намерил спокойното убежище, където да приседна, несмущаван от никого над голямата си книга. Преди това трябваше да кажа само едно последно сбогом на милата ми хазайка.

Както и очаквах, тя прие вестта за напускането ми с искрена изненада, зад която прозрях едновременно тъга и облекчение; та можеше ли и да бъде иначе, щом като я отървавах тъй леко от присъствието си, превърнало се напоследък   в досадно бреме и за двама ни.

—  Но как така! — скърши изящните си пръсти тя в майчинска загриженост. — Та вие няма къде да отидете! При вашето неизяснено положение кой, питам се, би ви приютил в този жесток и егоистичен град?

—  Благодаря за съчувствието ви, госпожо! — отвърнах й със снизходителна усмивка. — То ме кара да си мисля, че този град не е толкова жесток и, как го назовахте още... егоистичен. А и след като излизам от вашата чудесна стая, това означава, че съм намерил вече друга. Няма да замръквам на улицата я!

—  Радвам се, ако е така — рече с поразведрено лице любезната дама и сега бе напълно откровена — наистина се радваше. — Все пак ми идва някак неочаквано... Съжителството с вас бе цяло удоволствие.

„Да, ама и главоболие" — прииска ми се да добавя, но си премълчах. Моето неизяснено положение ме бе направило плах и прекалено благовъзпитан, пък и не забравях, че срещу мен стоеше съпругата на бивш посланик в цивилизовани и прочути с деликатните си обноски държави.

—  За мен също, госпожо — отвърнах, — но за съжаление вече нищо не може да се направи. Писателят е там, където е неговата ненаписана книга.

—  Пожелавам ви от все сърце да я напишете — обля ме тя с топлия си поглед. — И един ден да ми я подарите. Нали знаете, че съм измежду искрените почитателки на вашия талант.

—  Много съм ви задължен за добрите думи! — сведох глава в знак на смирена признателност. — В отговор на това мога да ви уверя, че първият екземпляр от новата ми книга ще бъде за вас.

Но не изпълних обещанието си. Така се случи, че през следващите години ме подеха други ветрове, пък и нямах навика да се връщам по старите места, особено ако са свързани с неприятни спомени. Чужд съм и на суетната слабост да раздавам произведенията си и ги натрапвам на околните като някакъв рекламен агент; без да изпадам в излишна скромност, аз и досега мисля, че всяка книга има свой, отделен живот и веднъж излязла изпод перото на автора,  оттам  нататък сама трябва да намери пътя към читателя. Стига да е изваяна с майсторство и вдъхновение, разбира се; да е нещо завършено и трайно, а не от онези хилави цветя на измъченото въображение, които повяхват и умират още с покълването си.

Сврян в малката стаичка зад клетките на животните, аз редях изреченията върху белия лист с подобаваща на възрастта ми енергия, пропит целия от разведряващо душата чувство, че създавам нещо наистина завършено и трайно, което може да бъде четено и след смъртта ми. Писането вървеше гладко и плавно, в строен ред и отмерен ритъм, преди всичко за това, че не ми се налагаше да измислям. Животът ми в последно време бе наниз от интересни случки и събития, сам по себе си един увлекателен роман и за мен не оставаше нищо друго, освен да приседна в някое тихо и закътано от чуждите погледи ъгълче и да го разкажа наново. Вече притежавах това ъгълче, никой не ме заплашваше и не смущаваше моя покой, тъй че през следващите няколко месеца бях слуга единствено на книгата си.

И на животните, естествено. Обичах ги прекалено много, за да ги ощетявам, ето защо пишех само нощем, а всички часове на деня посвещавах на тях. Те бързо ме опознаха и всяка сутрин приветстваха появяването ми с приятелски жестове, като мъркаха радостно и потупваха с опашки излъсканите дъски на лежанките, а някои приближаваха до решетката и вдигаха лапи, сякаш ме приканваха да се здрависаме. Това бе техният начин да се отблагодаряват за нежните ми грижи и само моят любимец, азиатският тигър, не издаваше чувствата си. Нищо не трепваше в него, когато се появявах край клетката му, изтягаше се все тъй горд и недостъпен, вдигнал глава и впил неподвижен поглед в пространството.

Хранех ги по два пъти на ден с месо и витамини, а веднъж в седмицата почиствах леговищата им. То се знае, не бях звероукротител, че да влизам в клетките, когато животните са там — примамвах ги някой сочен бут в салона за посрещане на гости, спусках вътрешната решетка и едва тогава се вмъквах в спалнята им с маркуча; измивах старателно каменния под, след което ги връщах обратно и минавах оттатък Но което си е истина, страхът и тогава не ме напускаше нито за миг. Макар и да съзнавах, че съм в безопасност, сърцето ми бе свито и непрекъснато се озъртах, сякаш очаквах хищникът да се появи ненадейно и ме запита какво търся в свещените му владения. Особено силно бе това усещане, когато влизах в клетката на тигъра — разплисквах уж небрежно водната струя, шляпах из локвите с грамадните гумени ботуши и подсвирквах някаква весела мелодия, а окото ми бе все оттатък, където витаеше сянката на смъртта и ме караше да изтръпвам и затаявам дъх. В такива минути страхът просто се носеше из въздуха. Аз му се отдавах изцяло, защото това бе едно незаменимо чувство, близко до обичайното състояние на писателя — да знаеш, че тигърът го няма, но че всеки миг може да те изненада в гръб и разкъса на парчета. Ще се разполагаш самоволно в господарското му имение, а! Къде дават така! Тази нервна игра толкова ме увличаше, че се застоявах в клетката на тигъра и след като излъсквах всичко до блясък; опъвах умореното си тяло върху лежанката и се заслушвах в тишината, нарушавана само от ръмженето и тежките, хрипливи въздишки на моите съседи — хищниците.

„Каквото и да се случи, не мога да се превърна в тигър — мислех си с трепета на човек, който се превъплъщава. — По нрав наподобявам по-скоро кротката и незлоблива костенурка, която живее в черупката си. Но сто че съм в клетката на звяра и отсега нататък ще оголвам зъби срещу всеки, дръзнал да смути спокойствието ми!"

Тази пресилена закана бе всъщност едно затихващо ехо от някои притеснения в миналото, а откакто попаднах в зоопарка, нямах никакъв повод да се оплаквам от съдбата. Прекарвах дните в пълна хармония със себе си и околния свят и доброто ми настроение бе засенчено само веднъж, когато влязох за пръв път в жилището на влечугите. Още от дете изпитвах непреодолимо отвращение към тях, а тогава направо ги ненавиждах, защото не ги посещавах сам — носех малко, пухкаво зайче, което трябваше да оставя в клетката на питона. Това бе мой професионален дълг, но щом зърнах грамадното влечуго, ръката ми просто отказа да отвори вратичката и пусне при него зайчето.

Питонът бе сит и спеше навит на кълбо под кварцовата лампа, но все един ден щеше да се размърда и налапа зайчето, лишено напълно от законното си право на самозащита. Изпаднах в луда паника пред тази грозна картина и след кратко колебание ето как постъпих — измъкнах се като крадец навън, скрил зайчето под палтото, после се завъртях около богаташкия дворец на слона и го пуснах без никой да ме види в сеновала. Там то щеше да си хрупка от сенцето и живее в охолство, още повече че нямаше да остане дълго само — всеки път, когато ми се налагаше да гощавам питона, подминавах гузно клетката му и пусках дългоухия приятел в сеновала. Скоро там се засели цяла заешка фамилия — сред уют и изобилие зайците наедряваха бързо, чифтосваха се на воля, раждаха потомство...

Животът си течеше тихо и мирно между високите стени, в самия център на столицата, току до незатихващата нито за миг улична блъсканица. За мен времето не отлиташе безследно — всяка нощ заспивах с радостното чувство, че съм запълнил още няколко странички с нежна, увлекателна проза. Книгата растеше като някакъв здрав и буен младенец, наедряваше пред очите ми, добиваше свежест и пълнота.

Отдавах се на размисъл и съзерцание. Четях, както никога досега. Увличах се в светли кроежи за бъдещето. Хапвах умерено. Не търсех вдъхновението в чашката. Радвах се на дълбок и спокоен сън. Съвестта ми бе чиста и недокосната — незаменима храна за истинската проза.

Понякога имах удоволствието да бъда канен в кабинета на директора. Седнали на чашка силно кафе, ние прекарвахме дълги часове, приказвайки си за неща, които интересуват и двама ни; най-вече за това, как човешкото се наблюдава често сред животните, а и животинското е все още неизчистено у човека и възникват моменти, когато и при най-добре възпитаните хора дивото зове и замъглява разума...

Улисан във всекидневните грижи, не забелязах как зимата се изниза и дойде пролетта. Люляците сведоха клони, обкичени с цвят. Въздухът се изпълни с аромат и птичи песнопения. Живата природа също не закъсня да си каже своето. Любовта бе навсякъде около мен и непрекъснато се навираше в очите ми. Наблюдавах все по-често как мъжкият лъв захапва игриво гривата на лъвицата, как папагалите кръстосват нежно човките си и паунът кръжи в галантен танц покрай своята избраница сред пищна феерия от багри, как райските птици разперват в пъстро ветрило прекрасните си опашки... Любовта цъфти по всяко време на годината, разбира се, но през пролетта е толкова видима, че трябва да си глухият слепец, за да не я съзреш и доловиш с всичките си осезания. Особено ако живееш и работиш в зоопарка. Накратко казано — намерих се в самия водовъртеж на кипналите страсти. Станах разсеян и неспокоен и мисълта ми все по-често бягаше от белия лист и се зарейваше нанякъде. Е, то се знае накъде! Изгубих апетит. Нощем се въртях с часове върху коравото легло, спохождан от какви ли не видения. Зазяпвах се скришом след младите красавици, наминали случайно в зоопарка. Слухът и зрението ми взеха да отслабват... Да, животинското наистина е все още неизчистено у човека, ето защо се налагаше да го прогоня по-далече от себе си, ако не исках то да засенчи бистрия ми разум — или още по-лошо — да ме откъсне за дълго от книгата, която пишех. За тази цел преодолях някои стари задръжки и един ден завъртях докрай телефона на моята колежка Соня Божинова.

4.

Когато тя вдигна оттатък слушалката и дочух познатия глас, по напрегнатото ми тяло плъзна такава силна възбуда, че едва се удържах да не изпъна врат и затръбя като елен лопатар в мембраната.

—  О, ти ли си бил това? — отзоваха се оттатък с лека досада, като изрекох името си.

—  А ти кого очакваше, скъпа, годеника ли? — подпитах я още в началото, за да разбера докъде са я докарали с нейния жених. Щеше ми се Менделсон да е писал за други хора сватбения си марш.

—  Не се безпокой, писателю — отвърна тя, разгадала с женския си усет скритата ревност в гласа ми. — Ние с него все още сме сърдити, ако това те интересува.

—  Не, ни най-малко — престорих се на засегнат, а в същото време просиях целия при тази радостна вест. — Нямам навика да надничам в чуждите тайни. Интересува ме нещо друго — кога ще мога да те видя, скъпа? Да зърна поне за миг божественото ти лице.

—  Когато пожелаеш — отвърна тя с тон, който прозвуча като бледо ехо на моите желания. — От няколко дни карам някаква досадна настинка и си седя вкъщи.

—  Е, нека така да го направим тогава — отдръпнах се разумно от позата на непринудения веселяк. — Ти пази стаята, пък аз ще намина още тая вечер да пийнем по чашка и си побъбриме.

Нахраних животните, сложих чиста риза, прехвърлих около яката й коприненото шалче и като се полюбувах в огледалото на аскетичния си образ, придобил аристократична изтънченост от постоянните нощни бдения, напуснах с енергична крачка зоопарка. Не бях излизал от половин година навън и едва сега си дадох сметка колко съм се отчуждил от живота. Вървях сред човешкото гъмжило като чужденец, който се завръща след околосветско пътешествие по старите места и всичко наоколо е някак ново и непознато. А и така си бе в действителност — писането на проза е едно дълго пътуване в крехка ладия, носена от случайни течения край опасни скали и коварни рифове; или ще целунеш дъното, или ще се добереш до спасителния остров, изтощен и останал без капчица сила.

След няколко месечно блъскане идваше час за кратък отдих — издърпал очуканата си ладия на брега, аз си пробивах път сред уличното оживление, петимен да отпия поне една глътка от чашата на земните удоволствия. Но сега сърцето ми дори не трепваше, когато срещнех човек в униформа — държах в джоба си ключ, който отваряше вратите на сигурно и непристъпно за другите убежище, охранявано от свирепа стража. Доброто ми самочувствие се подхранваше и от мисълта за готовите страници, надиплени върху масичката в моето потайно студио. Та ето кое му е най-хубавото на писателството, казвам си го още веднъж — то те прави самоуверен и неуязвим срещу заплахите, като онези симпатични животинчета, броненосците, които опитните ловци хващат само със здраво оплетени мрежи.

През последните няколко месеца водих живот на отшелник, харчех колкото за едното ядене, тъй че сега имах право да се поразпусна. Развързах пътем кесията и накупих доста неща, които биха допаднали на всяка млада и скучаеща дама: букет свежи нарциси, като лек намек за самолюбието на твореца, бутилка скъпо уиски, пакет солени бадеми към него, няколко блокчета шоколад с лешникови ядки... Както и очаквах, това разточителство не можеше да не направи впечатление на глезената Соня Божинова, привикнала още от малка с разкоша — когато натиснах звънеца и тя отвори след минутка вратата, чаровното й лице бе озарено от израз на приятна изненада.

—  Охо, да вярвам ли на очите си? — възкликна нежно, напомняйки ми за студентските години, в които отброявах всяка мизерна стотинка. — Да не си забогатял?

—  Малко, скъпа — подадох й цветята. — Колкото за нас двамата, да не чувстваме несгодите на живота.

—  Радвам се тогава за тебе — понадигна се тя на пръсти и ме целуна по бузата. — Приятно ми е да знам, че нещата ти се нареждат добре. Все пак ние двамата не сме си съвсем чужди, нали?

— Хич даже, ако питаш мен! — поразмекнах се при тези думи и обвих със свободната си ръка тънкото й кръстче. — Но не и толкова близки, колкото ми се иска.

— - Нищо чудно и това да се случи — изви тя гъвкавото си тяло и се измъкна от прегръдките ми. — Когато станеш прочут и заможен писател.  Иначе не върви, момченце. Поне при мене.

—  То се знае, скъпа — последвах я в хладното преддверие, покорен от еластичните извивки на стройната й фигура. — Първо славата и парите, а сетне всичко останало. Тъй си е било откакто свят светува.

Минахме през обширен и с вкус подреден хол, в който отдавна ми се щеше да заседна по халат и с лула в устата, освободен от тягостните мисли за бъдещето, и влязохме в нейната стая. Тя се осветяваше само от един лампион в бледосиня коприна и навяваше представата за малък будоар — с разноцветните възглавници, мекия килим, тапетите от плътна материя, абаносовите статуетки по висящите лавици, удобното легло, върху което лежеше разтворено модно списание... Бе толкова привлекателна, особено за такъв бродяга като мене, че имаше време, когато наистина се питах кое ме привлича повече: любовта ми към Соня или скритото желание да се намърдам и аз някой ден в нейния просторен и уютен дом.

Слава богу, сега такива скверни мисли въобще не ми минаваха през главата. Не ме занимаваше и това, дали някога ще стана прочут и заможен, или ще дочакам старините си с просешка шапка край някой ветровит ъгъл. Имах само едно желание — да напиша книга, в която от първия до последния ред да прозира и грее с нежна светлина любовният копнеж, а след това да става каквото ще. Знайно е, че зад всеки голям роман стои романтичният образ на някоя жена, която най-често остава в неизвестност. Дамата на вдъхновението в случая бе прелестната Соня Божинова и ето че сега тя бе срещу мен — отпусната в леглото в живописна поза, с чаша кехлибарено уиски в изящната си ръка, сред разноцветните възглавници. Разнежена и благосклонна към волния скитник, наминал към нея за час-два, воден от една стара, незатихваща любов, за да се стопи наново след това в прииждащия мрак.

Вечерта потръгна леко и скоро преполовихме бутилката, залисани да си припомняме забавни случки от нашето студентство. Наближаваше вече мигът да си обирам чукалата и тогава се досетих за една невинна игра, която си бяхме измислили двамата и я наричахме „да сменим водата на рибките". Когато идвах в същата тази прелестна стая да четем заедно за някой изпит и се уморявахме от дългото взиране в учебниците, някой от нас казваше: ей, не е ли време да сменим водата на рибките? Това бе знак, че трябва да захвърлим скучните книги и си разменим няколко ефирни целувки за освежаване, преди да отминем нататък.

Капризната Соня не ми позволи нито веднъж да отида по-далече от тая приятелска игра, пък в онези години и аз не притежавах нужната настойчивост. Сега се чувствах по-уверен и свободен в поведението си или, иначе речено, не бях скован от предварителния страх, че могат да ми откажат.

Използвах една кратка пауза в разговора и подхвърлих:

—  Слушай, не е ли вече време?

—  За какво да е време, мили? — запита небрежно тя, но в гласа й пропяха изкусителни камбанки.

—  Как за какво? — надигнах се от креслото. — Да сменим водата на рибките.

—  Аха, това ли било! – усмихна се тя. — Май че наистина е време.

Приседнах в крайчеца на леглото и се надвесих над нея като жаден пътник, който коленичи да отпие от бистрата вода на студено кладенче. Бях решил да наложа най-сетне мъжката си воля над това своенравно момиче, но още след първите целувки тя ме отблъсна и каза нещо, което направо ме смая.

—  Ей, писателю, нямаш ли си баня в твоята квартира? — запита безцеремонно, сбърчила тъй сладкото си носле, сякаш ме душеше.

—  За какво намекваш, любезна? — отдръпнах се веднага от нея и усетих как целия настръхвам. — Че не се къпя редовно ли? Че съм от онези кирливи драскачи, дето с месеци не докосват водата?

Можех да преглътна всяка обида, но не и това — да ме заподозрат в нечистоплътност. Бях докачлив на тази деликатна тема, защото винаги съм смятал, че отношението към личната ни хигиена е всъщност отношение към природата, която ни е подарила живота. А и като писател не забравях никога библейската притча, която ни учи да пазим тялото си чисто, защото то е храм и огледало на душата.

— Съвсем не исках да кажа това — смути се за миг Соня и ме погали в пристъп на разкаяние по свъсеното лице. — Прощавай, мили, но наистина разнасяш около тебе някаква особена миризма. Почувствах я още когато те срещнах отвън на вратата.

Бях доста объркан от неочаквания обрат на нещата и мина цяла минута, преди да се досетя каква е работата — където и да отидех, мъкнех със себе си и миризмата на хищниците. От непрекъснатия досег с тях сетивата ми бяха притъпени и вече не я усещах, обаче за другите не можеше да остане незабелязана.

—  Някаква особена миризма, казваш? — подсмихнах се лукаво, защото в това видях едно скрито и дълбоко по смисъл предимство за мене. — И какво ще е това, според тебе? Я се помъчи да отгатнеш. Ти си схватливо създание.

—  Знам ли? — замисли се Соня. — Напомня ми за нещо познато, но...

—  Е, добре, не се мъчи повече — погледнах я отвисоко. — Това, за което намекваш, моето момиче, не идва от мене. Това е миризмата на тигъра. Или по-точно   — на страха от него.

—Тигър ли? — запита изненадано Соня. — Отде я скалъпи сега и тая лъжа? О, я не ме занасяй с твоите писателски фантазии!

—  Не е лъжа, скъпа — отвърнах загадъчно и отпих бавно от уискито като човек, пълен с невероятни тайни. — Никак даже, повярвай ми! Тигърът наистина съществува и от няколко месеца е най-добрият ми приятел. Толкова сме близки, че както виждаш, и аз самия вече мириша на тигър.

—  Виж, това е интересно — понадигна се на лакът Соня, взела думите ми за някаква словесна игра. — Хайде, разкажи ми тогава всичко за твоя тигър. Много си падам по такива истории.

Не чаках втора подкана и се впуснах в дълъг и изпъстрен с любопитни подробности разказ за моя тигър. Описах го такъв, какъвто бе в действителност — гордо и недостъпно животно, което за разлика от своите събратя не се примирява с принудителния затвор и живее все още с дивия копнеж по безкрайните простори на азиатската джунгла. Използвах целия запас от писателско красноречие, за да предам живо и убедително неговата физическа мощ: мускулестото, източено тяло, обтегнато всеки миг за смъртоносен скок, заканителното потупване на гъвкавата му опашка, мощната лапа, която може да пречупи гръбнака на жертвата само с един светкавичен замах... Не пропуснах да надникна и в царствения поглед на студените му, зеленикави очи и да добавя, че понякога за жалост в тях се чете и дълбока тъга по отнетата свобода...

Соня Божинова изслуша живописния ми разказ като малко момиченце, което забавляват с увлекателни истории. И през следващите гостувания в нейния разкошен дом тя винаги ме караше да й говоря за тигъра. Бях принуден да изтръгвам от фантазията си все нови и нови подробности, окуражен да установя как историята за мен и моя тигър ни сближи както никога досега. Зад любопитството й обаче долавях и проблясъците на скрита насмешка. Нямаше никакво съмнение, че тя възприемаше всичко това като една красива измислица, плод на волното ми писателско въображение. От своя страна аз устоях докрай на изкушението да й призная цялата истина — пазех тайната за онзи вълнуващ миг, в който щях да я срещна очи в очи с живия тигър. Нещо ме караше да се надявам, че именно тогава ще постигна целта си. И този път не останах излъган.

5.

Всичко се нареди тъй, както си го бях намислил — през една майска привечер излязохме да се поразтъпчем из софийските улици и неусетно стигнахме до зоологическата градина. Тогава й казах, че моята скромна квартира е съвсем наблизо и я попитах дали ще има нещо против да я удостои за малко с присъствието си. Соня прие охотно поканата ми, водена вероятно от любопитството да надникне най-сетне в личния свят на писателя. Но когато се намерихме в двора на зоопарка, безлюден в този час на деня, тя възприе посещението ни като една остроумна шега и се разсмя.

—  За тази скромна квартира ли говориш, мили? - кимна към празната клетка на шимпанзетата. – Много е шик, ако питаш мене. Има даже и люлка да си разгряваш мускулите, когато не ти върви писането.

„О, ще видиш ти едно загряване! — заканих се мислено. — Запази само за малко търпение!"

—  Това е къщичката на нашите прародители, шимпанзетата — отвърнах сериозно. — Аз живея ей оттатък, зад онази врата. Ела сега с мен и ще ти покажа нещо наистина интересно.

Пресякохме двора, блъснах металната врата и я въведох в полутъмния коридор, после хлопнах вратата зад гърба ни. Озовала се вътре, в първия момент Соня не забеляза хищниците. Всички те бяха вече в спалните си помещения и се готвеха за сън, но като ме усетиха, наскачаха от лежанките и ме посрещнаха с дружен рев. Бедната Соня така се сепна, че едва не се строполи върху цимента.

—  Боже мили, какво е това?   —   извика отчаяно, вкопчена в мен и примряла от страх. Къде ме докара. идиот такъв!

Това бе моят дългоочакван миг — да я имам до себе си, изплашена и безпомощна, лишена напълно от дребнавите съблазни на нейната среда.

—  У дома сме, скъпа — погалих я снизходително по копринените й коси. — Тук е моят дом. Убежището. А ей този красив звяр до нас е моят тигър, за който ги разказвах. Хайде, успокой се и го погледни. Нищо лошо не може да ти се случи.

Тигърът се бе изправил в цял ръст и ни наблюдаваше през решетката. Тялото му тънеше в сянка и това го правеше да изглежда още по-грамаден и величествен.

—  Бива си го, нали? — рекох самодоволно, горд да й предложа едно рядко зрелище.

—  О, страхотен е! — възкликна плахо Соня, притисната все още в мене. — Никога не съм виждала отблизо такова мощно животно. А и тия негови свирепи очи... Но не разбирам ти какво правиш в този зловещ зверилник.

—  Нали ти казах, че живея тука — плъзнах една лека целувка по устните й. — От няколко месеца другарувам с хищниците. Имам си и собствена клетка, в която те каня сега да ми гостуваш.

Сгушена в прегръдките ми, Соня мина с колеблива крачка по тесния коридор покрай любопитните погледи на лъвовете и влязохме в моята малка стаичка. Запалих свещта, купена специално за случая, и в трепкащия кръг светлина изникна работната ми масичка с пишещата машинка, купчината готови страници и бутилка шампанско с две чаши до клонка ароматен люляк. Всичко излезе толкова просто и ефектно, че дори и аз се изненадах на умението си да прогонвам делничната скука със странни за годините ми хрумвания. А за Соня Божинова да не говорим — когато се убеди най-сетне, че наистина обитавам тази романтична стаичка и прекарвам времето си в компанията на хищниците, изпадна в такъв хлапашки възторг, сякаш се бе озовала в страната на приказките.

—  Господи, доживях и това чудо! — разсмя се тя, поосвободена вече от страха. — Ако не бях го видяла с очите си, хич нямаше и да повярвам.

—  Тогава се навъртай по-често насам, щом обичаш чудесата — отвлякох я мислено от нейния недорасъл годеник. — При мен те никога не липсват.

—  Да, ти наистина си едно малко чудо! — изгледа ме тя с радостно удивление. — Още като те видях издокаран с това коцкарско шалче, трябваше да се досетя, че си такъв. А и сега си неотразим кавалер. Свещи ли не щеш. люлякови клончета... Че и шампанско натъкмило момчето. Направо ме убиваш!

—  И тигър — озъбих й се и отворих с такъв пушечен гърмеж бутилката, че животните се юрнаха като подгонени оттатък в клетките. — Не забравяй тигъра. Той те дебне.

—  О, само не ми напомняй за него! — събра тя длани в умолителен жест. — Така ме стресна, че още не мога да дойда на себе си.

Отвърнах й да не прибързва с думите, защото все още не познава магнетичната сила на това животно. И се оказах прав — след като обърнахме на един дъх чашките, тя събра смелост и пожела да го види отново. Хванах я за ръка и я заведох до клетката на тигъра, който продължаваше да опипва тъмнината с острия си поглед, раздразнен от присъствието на непознатата гостенка. Този път Соня се престраши да застане близо до решетката и двамата — млада жена и тигър — впиха очи един в друг с такъв неудържим стремеж, че започнах да ревнувам.

—  Как го намираш? — извадих я накрая от захласа.

—  О, божествен е! — въздъхна тя. — Просто изумителен!

— Аууу! — отвърна на това тигърът и Соня отстъпи назад и се намери отново в прегръдките ми.

Върнахме се обратно в стаичката, където ударихме по една дълбока глътка от шампанското. После приседнах върху твърдия миндер и я запитах дали все още я смущавам с миризмата си.

—  О, напротив! — пристъпи тя до мен и зарови пръсти в косите ми, израснали през последните месеци като истинска грива. — Сега вече знам всичко.

—  Тогава ела при мен — плъзнах ръце по стройното й тяло. — Ела да се обичаме!

—  Няма да стане — отдръпна се тя към вратата. — Не забравяй, че ти си взел само миризмата на тигъра. А и вече е време да тръгвам.

Вдигнах се с голямо нежелание от леглото. Когато минавахме край клетката на звяра, тя подвикна натъжено:

—  Сбогом, красавецо!

Тигърът не отрони нито звук, бе се опънал върху лежанката и спеше дълбоко,   като след изтощителна любовна игра. За разлика от мен той знаеше как да се разделя с капризните гостенки.

— Какво искаше да кажеш с това „сбогом", скъпа? — попитах я отвън на улицата. — Че си отиваш завинаги от нас?

— Точно така — отвърна тя. — Повече не стъпвам в тази зловеща дупка. Още една такава вечер и ще трябва да си търся психиатър.

Не се и опитах да я увещавам — оставих всичко да бъде решено между нея и тигъра. Нещо ми подсказваше, че тя едва ли ще издържи на изкушението да го види отново. Тъй и стана — не мина и седмица и Соня се появи сама в зоопарка. Но въобще и не пожела да влезе в моята стаичка — полюбува се отвън на тигъра и си отиде. След това й стана навик да ни посещава от време на време, тъй че през цялото лято имах удоволствието да я виждам и подклаждам чрез нея вдъхновението си в писането на моята голяма книга.

Топлите дни изтекоха неусетно и дойде есента. Паднаха първите студени дъждове. Посетителите в зоопарка започнаха да редеят. Пожълтелите листа взеха да се ронят от клоните на дърветата и да застилат асфалтовите алеи. Идваше най-плодовитият сезон за всеки писател, но при мене той донесе горчивия вкус на раздялата. Първа ме изостави Соня Божинова —- намина през един дъждовен ден само за да ми каже, че годеникът й се върнал отново при нея и че повече няма да се виждаме. Тази вест не ме изненада — като човек на перото, аз долавях отдалече края на всяка история. А и нима бе възможно да държа цял живот край себе си жив тигър? Наскоро след това бях помолен най-учтиво да напусна и зоопарка. Досещате се вероятно за какво — оставен няколко месеца без храна, питонът накрая бе издъхнал. Това влечуго е прочуто със своята издръжливост, но все пак и неговото търпение си има граници, Както и търпението на директора.

— Вие се отнасяте прекалено сантиментално към животните и аз ви разбирам — рече ми на раздяла той. — Но бедата е, че си позволявате да се намесвате своеволно в природните закони. А това никога не остава ненаказано.

Напуснах столицата тъй, както бях влязъл преди години в нея — само с пишещата машинка, топ листа и една недовършена книга. С тая разлика, че сега автобусът ме носеше в обратна посока. Късно вечерта бях вече в единственото място, което можеше да ме приюти — изоставения от цялата ни фамилия селски дом. Там залегнах отново над ръкописа. Редях изреченията в пълна самота, заслушан в трополенето на дъждовните капки по стария покрив и воя на вятъра в голите клони на дърветата. На моменти ме налягаше дълбоко отчаяние, но намирах сили да се отърся от унинието и продължа нататък.

Какво ми даваше кураж през онези отшелнически дни — мисълта за литературния триумф вероятно, за очакваните почести и обожанието на младите красавици, съпътстващи всеки успех. Но най-вече сянката на тигъра, която витаеше все още около мен..

край

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Разказът "В клетката на тигъра" на Янко Станоев е от сборника „Ревност и любов” – 1986, издателство „Български писател” и е в основата на анализа от статията на Марина Тодорова "Прозата на Янко Станоев - любов към обикновените хора".

 

Янко Станоев в Диаскоп

 

Мариана Тодорова за Янко Станоев:

"Прозата на Янко Станоев – любов към обикновените хора"

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.