Бенедек Тот: "След последната война" II

Истинската военна история никога не е нравствена. Тя не възпитава и не внушава правилно човешко поведение, нито кара хората да се въздържат от постъпки, каквито винаги са вършили. Ако в края на военната история сте се почувствали приповдигнато или ако сте почувствали, че някаква частица морал е била спасена от общата разруха, значи сте станали жертва на много стара и ужасяваща лъжа. Няма никакъв морал. Няма добродетел. Следователно, като първо и подразбиращо се правило, можете да разкажете истинска военна история чрез абсолютната ѝ и безкомпромисна принадлежност към гнусотата и злото.

Тим О'Брайън, „Нещата, които те носеха“

 

Снегът ще затрупа града така, както войната затрупа времето; кой ден е днес? кога ще дойде съботата? - не зная.

Семездин Мехмединович, „Сараево блус“

 

Черният войник

В него вече нямаше нищо човешко. Лицето му се беше изтъркало напълно от многото пипане, единият му крак се беше счупил, трябваше да го забодеш до кръста в пръстта, за да стои изправен, но това не пречеше на малкото ми братче, играеше си с него денем и нощем. Глупачето сериозно вярваше, че войникът ще го защити. Воюваше с въображаеми врагове в бункера, подлудяваше ни с постоянните си престрелки, мразех, когато от устата му пръскаше слюнка. Преди да изчезне, Тео ми повери своя войник, сякаш предусещаше бедата и смяташе, че на мен няма да могат да ми го вземат. Трябваше да се закълна, че ще го пазя като зеницата на окото си, но после войната нахлу в града, настъпи ужасна бъркотия, хората избягаха, умряха или изчезнаха безследно, а Кибрита, най-добрият ми приятел, спечели на зарове фигурката от мен и не искаше и да чуе за сделка. Макар никога да не си призна, според мен и той вярваше, че жалкият пластмасов войник е магически талисман.

Баща ми до последно не се предаваше, истински вярваше, че ще оцелеем след обсадата. През последните дни вече не трябваше да пускаме телевизора, гледахме войната направо иззад пердето – вярно, почти нямаше предавания, все по-рядко и ток, – после при една бомбардировка прозорците се изпотрошиха, кухнята ни пропадна и баща ни също разбра, че вече не сме в безопасност. Още същия ден се преместихме в скривалището. Тео изчезна пак оттам на следващата пролет, по-точно от игрището, където понякога скришом ходехме, ако следобед боевете престанеха. До някое време броях дните, прекарани под земята, всяка вечер преди лягане драсвах по една чертичка върху мухлясалата стена, на нея така или иначе й беше все тая, а всяка пета отвесно, за да може по-лесно да ги смятам, но изкарахме толкова дълго там долу в тъмното, че скоро му изгубих края. Понякога си мислех колко хубаво щеше да е, ако проклетата война не ни беше прецакала и можехме да живеем като нормалните деца, после се сещах, че е съвсем безполезно да си блъскам главата над това.

Разбира се, животът ни под земята все пак не беше лош – малко по-добре, отколкото ако бяхме умрели, - трябваше само да се свикне с теснотията, миризмите и мухъла, с това, че бяхме винаги гладни и че не можехме да имаме тайни. Компанията също я биваше, срещнах няколко от старите си приятели, запознах се с нови, с други се скарах. Всичко вървеше съвсем както в мирните времена. След седмица-две сраженията затихнаха, една пенсионирана учителка ни преподаваше уроци по английски, намерихме и непокътната бала с храна, бинтове и лекарства от въздушните помощи. Така изкарахме зимата, която беше необичайно топла, а аз повярвах на нашите, че всичко върви възможно най-добре. После дойде пролетта и Тео изчезна. Така и не разбрахме кой го отвлече. Не беше сигурно и дали са го отвлекли, спокойно можеше да се е запилял от само себе си. Беше правил такива неща, по едно време все заплашваше, че ще си тръгне от нас, веднъж дори избяга от детската градина, но за късмет го хванаха, преди да е стигнал до оживеното шосе. Нашите бяха сигурни, че Тео са го откраднали, тогава много банди устройваха хайки за скитащи деца – за някои искаха откуп, други отвличаха само за да попълнят състава си, - но аз не исках да им вярвам. Братчето ми не можеше да го отвлечеш просто ей така, ако ако самият той не го иска. Корава чутура, заинати ли се, нямаше мърдане.

След като изчезна, често го сънувах. Бяха особени сънища, виждах празни детски площадки, със залюлени от само себе си люлки, но най-чудното все пак беше, че с Тео се съгласявахме във всичко. Точно обратното на реалността. Знам, че сигурно звучи глупаво, но най-много ми липсваха разправиите ни, насън обаче никога не влизах в спор с него. Мисля, че затова и после, в будно състояние, толкова се дърляхме. Все пак можех да си се препирам на воля и с останалите – с Кибрита например редовно се счепквахме, - при все че не ми беше по душа толкова, колкото с Тео.

През годината, когато се преселихме в бункера, ми се случиха толкова гадости, че дълго не ме интересуваше какво ми готви бъдещето. Всъщност не ме интересуваше нищо. Ако момчетата ме викнеха да ритаме топка, отивах с тях, за да не трябва да кисна във вонящото подземие, най-често обаче само гледах отстрани как се гонят на терена. Нямах желание дори да изкрещя „давай, наште“. По цял ден само зяпах безцелно и умувах какво е трябвало да направя така, че нещата да се развият другояче. Майка ми и баща ми вече не можех да спася, в това бях напълно убеден, но с Тео положението беше различно. Не ме напускаше мисълта, че ако онзи ден на детската площадка не му бях позволил да се изкатери още веднъж на идиотския пиратски кораб и ако навреме си бяхме тръгнали обратно, всичко щеше да се развие другояче.

После измина още една година, а ние все още бяхме в надупчения от бомби град, само от всичко вече имаше по-малко. Храна, лекарства, дрехи, хора. Наесен, щом взе да захладнява и на игрището най-после не се вдигаше ужасен прахоляк, често се изнизвахме от скривалището. В деня, когато срещнах янкито, не мислех, че играем последния си мач заедно на насипания със сгурия терен зад бившия месокомбинат. Момчетата обичаха да ходят там, защото възрастните не ни досаждаха, а и бетонната ограда беше достатъчно висока, така че лесно да се скрием, ако пристигнеше патрул, от камион или танк пък нямаше пряка видимост до игрището. Вярно, тогава там танкове вече почти не минаваха, предполагам, защото не беше останало още по какво толкова да се стреля. Освен нас наоколо не живееше жива душа и след известно време, изглежда, и войната сякаш беше забравила за нас.

Игрището беше равно горе-долу колкото някоя настлана с павета улица. Непрекъснато се препъвахме в бабуни и в различни други издатини. Отначало подозирахме, че навремето тук са карали строителните отпадъци от околността и теренът е така неравен заради тухлите и натрошените керемиди, но веднъж Кибрита, на когото викахме така заради рижавата му коса, се изтърси адски лошо, ожули си коляното до кръв и се нервира, разкрещя се като първия човек, че вече му било писнало и ще изрови тия боклуци от земята. Много се беше нахъсал. Напразно го убеждавахме, че това е глупаво, защото тогава в земята ще остане дупка, което е също толкова опасно – стъпиш ли в нея, си изкълчваш глезена, и край, - Кибрита не се отказа и не миряса чак докато не изкопа дупката. Намери обаче нещо съвсем различно от онова, което очаквахме, оказа се не тухла или парче керемида, ами челюст. Истинска човешка челюст, със стърчащи тук-там зъби и всичко останало. После, колкото пъти някой се спънеше, изравяхме я пищял, я бедрена кост, ръка или череп, каквото дойде, от което Яни Дока, най-умният от цялата банда, който винаги по всичко имаше шестици, когато още ходехме на училище и на когото заради това подигравателно викаха Бележкаря, заключи, че под игрището сигурно има масов гроб, който трябва да е бил изкопан много отдавна, поне съдейки по състоянието на костите.

През онзи ден доста лесно успяхме да постигнем баланс между двата отбора, което рядко се случваше, защото почти винаги печелеше този, в който играеше Шани Рац. Цяла нощ духаше вятър, не спря и през деня, разнасяше напосоки шлаката, а ние търкахме очи и само кихахме, но пък силите бяха изравнени. В края на първото полувреме ни водеха с един гол, и то само защото им пуснахме. Топката бях повел аз, беше съвсем разпарцаливена, майката на Шани напразно я кърпеше, и исках да подам на Кибрита, но преди това спрях още веднъж, погледнах към него, чак после шутирах нависоко, и тогава Бележкаря излезе от вратата и се хвърли, за да я улови, обаче точно тогава нов тласък на вятъра отмести леко кълбото, което се озова точно пред Кибрита, той лесно го овладя, изфинтира със заден дрибъл вратаря и с левия крак шутира в горния ляв ъгъл на вратата, но така, че Бележкаря остана зяпнал, напразно обясняваше истерично, че вятърът отместил топката и че без очила не видял нищо, защото нямаше да може да я спаси дори да носеше пършивите си цайси. Изревахме и се запрегръщахме един друг, а най-много Кибрита, задето беше вкарал изравнителния гол, аз пък по навик крадешком поглеждах към тъч линията, откъдето Тео обикновено гледаше мачовете, все се надявах, че някой път ще го видя да седи там, плюейки шлюпки от семките, все едно не е станало нищо. Тео обожаваше да играе футбол, но не понасяше да го ритат и блъскат и винаги сам напускаше терена. Просто сядаше оттатък тъч линията, вирнал инатливо глава, но не издържаше дълго, а ние естествено му разрешавахме да се върне в играта.

Когато врявата бавно заглъхна, се насочихме обратно към централния кръг, който бяхме издълбали с пети в шлаката, но докато нагласявахме топката върху черепа, обозначаващ центъра, забелязахме, че останалите стоят като онемели, което не би било изненадващо след такъв гол, по-странното беше, че зяпат нагоре, оцъклили поглед, сякаш небето се беше отворило. Никога няма да забравя лицата им, всичките мръсни от прахоляка от шлаката и потта, а косата им – полепнала на челото.

Погледнах нагоре. В далечината забелязах четири-пет точки, големи колкото мушици. Изскочиха иззад един черен буреносен облак. Вятърът бръснеше все по-силно, не можехме да чуем звука на бомбардировачите. Преди идваха винаги нощем, будехме се под земята от бученето на двигателите, а взривовете усещахме с телата си, сякаш експлодираха в гърдите ни. Бяха идвали и предишната вечер, но без да хвърлят бомби. През главата ми мина, че само сънувам и не приближават никакви самолети, ами ме измъчват комарите, което, разбира се, беше идиотщина, защото тогава вече нямаше и следа от летящи насекоми. Събудих се и не можах да заспя повторно, напразно шумът от самолетите утихна, а в това време Кибрита сумтеше равномерно на съседното легло. Завиждах му, че беше плюл на войната, не го беше грижа, че градът е в пламъци, че хората мрат като мухи, просто си лягаше и не се будеше до сутринта. Казваше, че не го засяга, ако го очистят в съня му, поне дотогава няма да се страхува от смъртта.

Мен самолетите винаги са ме интересували, но дълго умът ми не проумяваше как, по дяволите, се задържат горе във въздуха. Преди войната с Тео често стояхме по цели сутрини на терасата и дебнехме небето, знаехме наизуст всички полети, модела на самолетите, скоростта, моментната височина и планираното им разписание. Сега приближаваха от югозапад, от такава дистанция изглеждаха бавноподвижни, но знаех, че това е подвеждащо, ще бъдат тук съвсем скоро, не както влаковете, и тогава някой, може би Дюрка Сабадош, на когото всички викаха Мъника заради батко му, закрещя с цяло гърло, надвиквайки вятъра, и сочеше към смрачаващото се небе. Аз не спирах да зяпам самолетите, бях напълно захласнат от гледката. Дойдох на себе си едва когато пред мен застана Кибрита и изкрещя в лицето ми, Искаш да пукнеш ли, да те еба? Хайде, идвай!, хвана ме за раменете и ме задърпа със себе си, и само бягахме, бягахме, бягахме, прахта от шлаката се стелеше наоколо, нямах представа къде сме, надявах се само Мъника, който тичаше най-отпред, да знае накъде отиваме между безбройните кратери от бомби, срутени сгради и взривени танкове. От избухването на войната насам градът се беше превърнал в адски голям лабиринт. Препъвахме се между купчини от тухли, свиренето на вятъра заглушаваше тежкото ми дишане и за момент се извърнах назад, не ме интересуваше, дори да станех стълб от сол. Мушиците бяха наедрели до тлъсти мухи и знаех, че няма да се доберем до бункера, преди да ни засипят с бомбите си. Следвах сляпо Мъника, по-добър избор нямах. Трябва да призная, че много го биваше в ориентирането. Дори животът му да не беше изложен на опасност, пак препускаше като луд. Затова и винаги играеше център-нападател. На следващия ъгъл внезапно се закова, за късмет останалите, които го следваха плътно по петите, можаха да спрат навреме и не го блъснаха под вехтата бричка, която избуча по единственото проходимо трасе в района. Беше очукан камион за транспортиране на жива сила. Кибрита веднага му каза модела. Обожаваше автомобилите, всъщност обожаваше всичко, което се движеше на четири колела и понеже баща му работеше като автомонтьор, докато не го застреляха, знаеше за тях всичко.

Мъника тъкмо се беше наканил да пресече улицата, когато камионът внезапно заби спирачки на около трийсет-четирийсет метра от нас, от каросерията изскочиха трима войници с автомати и отвиха брезентовото покривало. Платформата беше пълна с мършави като скелети военнопленници. Седяха в изпокъсани дрехи, мръсни и безмълвни. Не видях между тях деца, нито жени, но може просто да се бяха сврели между останалите. Командирът изкряска, при което и войниците се разкрещяха, размахаха автоматите, мисля, че искаха пленниците да слязат от камиона, но когато забелязаха колко бързо приближават бомбардировачите и колко бавно се нижат пленниците, по-скоро ги изблъскаха обратно на платформата и овързаха брезента колкото се може по-стегнато. Войниците бяха пияни, не личеше никак да ги е страх. Никога не разбрах откъде имат толкова пиячка. Хората гладуваха, измираха от студ, а тия свине все още бяха способни да се напиват. Когато затвориха платформата, пленниците заподозряха нещо и се разкрещяха. Някой се опита да се промуши през една пролука, единият от войниците го забеляза и стреля в него. В товарния отсек избухна паника. Хората започнаха да се люшкат, брезентът се издуваше ту тук, ту там, сякаш някакъв паразит се беше разшавал под кожата на грамаден звяр. А войниците се покриха между развалините.

Трябваше да хванем друг път, заобикаляйки още повече. Мъника не спираше да псува, пращаше на майната им и бурята, и войниците. Аз по-скоро мълчах, не исках устата ми да се напълни с прах, мразех между зъбите ми да скърцат песъчинки. Следващата пресечка също беше непроходима. При последната бомбардировка пак се бяха срутили няколко сгради, но понеже рядко минавахме оттам, за това не знаеше никой. Мъника много се ядоса, каза, че ще пролази през развалините дори да му струва живота, и всички да си ебат майката. Не можах да реша дали това се отнася и до нас или засяга само войниците и бомбардировачите. За малко да тръгне, но за късмет Шани в последния момент го улови за гащетата и го дръпна обратно зад купчината отломки, на което много се зарадвах, защото спотаилите се между развалините войници със сигурност щяха да забележат глупака и тогава щяха да очистят не само него, ами и нас.

Дотогава самолетите бяха наедрели колкото охранени врабци. Налагаше се да си намерим свястно убежище, някое дълбоко мазе, където с малко късмет човек може да оцелее в подобна бомбардировка. Зарекох се, ако сега ни се размине, да си поискам обратно от Кибрита войника на брат ми, защото беше загубил баса ни и беше нечестно от негова страна още да не ми го е върнал. Разбира се, напразно се вбесявах заради глупавия войник. Бяха минали почти две години, откакто за последно видях Тео, но колкото и пъти смъртта да пресечеше пътя ми, се сещах, че бях обещал да бдя над войника му и отвътре ме глождеше, че трябва да си го взема обратно. Току-виж по силата на някое чудо все някога се появи. Имам предвид, Тео. А дори и това да не станеше, беше редно най-малкото да го последвам с жалкия войник в ръка. Въпреки това бяхме останали приятели с Кибрита. Имаше късмет, че не биех шута на приятелите си дори да бяха извършили истинска подлост.

Щом се свряхме зад рухналата сграда, дишането ми се успокои и постепенно дойдох на себе си. А в ситуацията нямаше нищо успокоително – в едната посока ни очакваше врагът, от другата приближаваха американските бомбардировачи, - но вече бях свикнал постоянно да сме между два огъня. Баща ми веднъж каза, че всички атомни гъби са еднакви, независимо кой е хвърлил бомбата. Отне ми време, докато разбера какво иска да каже, но след няколко месеца военни действия осъзнах, че има право. Със затаен дъх чакахме кога бомбите ще засвистят, и тогава Мъника изведнъж взе да ни сочи някаква тъмна дупка, от което аз се сетих за входа на „Пъклото“. „Пъклото“ беше една кръчма, любимото място на дядо. Като огледах по-внимателно дупката, заключих, че сигурно е някакво мазе, после пропълзяхме вътре и половин минута по-късно вече примигвахме в полумрака под земята като слепи кучета. Живи същества в града от известно време виждах само много рядко. Срещахме най-вече мутанти. Хората изяждаха общо взето всичко, което не се движеше прекалено бързо или не се криеше достатъчно умело. Аз също бях изял сума ти неща, които преди войната нямаше да ми хрумне дори да опитам. Например печен плъх. Има удивително добър вкус. Във всеки случай го бива повече от мишките. Бях забелязал, че колкото съм по-гладен, толкова повече мисля за животните. Мутанти обаче не биваше да ядем. Възрастните бяха забранили. Според Бележкаря те се бяха пръкнали заради радиацията, затова не ставали за ядене, но рано или късно щяло да дойде време, когато никого няма да го интересува от какво ще умре. И тогава е свършено и с мутантите.

Стори ми се цяла вечност, докато самолетите прелетяваха над нас. На крилата им се мъдреше американският опознавателен знак, което изглеждаше голяма глупост, руснаците бездруго със сигурност знаеха по кого да стрелят. Като видях, че не са В-52, малко ми олекна, това значеше, че няма да разпръснат толкова много бомби и нападението ще продължи по-кратко време, но естествено имах чувството, че бученето никога няма да свърши. Такова нещо като кратка бомбардировка няма. Баба ми живееше до гарата, докато снаряд не уцели къщата им. Често пъти с брат ми спяхме при нея, когато нашите имаха важна работа. Една нощ от гарата потеглиха товарни композиции с вайкащи се хора, тракането им ми се стори цяла вечност. Тогава баба забеляза, че съм буден, каза ми да не се безпокоя, всички влакове един ден пристигат на крайната гара. Макар че може и да съм сънувал всичко това.

Бяхме се сврели доста натясно в онази дупка, но успях да заема добра позиция, можех да наблюдавам навън през една тясна пролука и виждах самолетите. Цепеха небето, изпълнени с достойнство, същински белоглави орли. Това е птицата от американския герб. Беше толкова красиво, че забравих да се страхувам, а знаех на какво са способни. Стояхме сгушени един до друг в полумрака. Да си призная, бяхме доста омърлушени, понеже обикновено изкарвахме нападенията в бункера. Вярно, аз вече знаех какво е да издаяниш бомбардировка под открито небе. Когато с баща ми търсехме Тео, често пъти оставахме заклещени вън между развалините, а тогава машините идваха всеки ден. Понякога по няколко пъти.

Самолетите направиха почетен кръг, после единият изстреля ракета, която, съдейки по разстоянието и силата на звука, уцели точно камиона с брезентовото покривало. Запуших бързо уши и наведох глава, ако нападението все пак продължеше, но не се случи нищо. Погледнах нагоре, една още по-мощна машина избуча над нас. От дупката през тясната пролука отпърво не можах да я разгледам добре заради вдигналата се пушилка, за миг се изплаших, че ще хвърлят атомна бомба, после самолетът стигна над землището и от него започнаха да се сипят дребни черни точици.

Още преди първият парашут да се отвори, вече бяхме зацепили, че атомна атака все пак няма да има, но, разбира се, Бележкаря, който според мен умираше от шубе също като всички нас, обясни да не се тревожим, това е С-130 „Херкулес“, който се използва най-вече за товарни превози, но е отлично пригоден и за транспортиране на жива сила. Говореше така, като че иска да ни продаде машината, но на нас толкова ни олекна, че забравихме да му кажем да си затваря устата. Десантчиците отначало падаха от небето плавно, също като ангели, но заподозрях, че от това може да произтече беда. Внезапно вятърът се усили, подхвана парашутите и взе да изтласква войниците обратно към града, и ето че по едно време автоматите залаяха. Говедата бяха взривили пълния с военнопленници камион, но стаените между развалините руснаци, то се знае, не бяха успели да поразят. Нещастните парашутисти бяха скочили от самолета, вярвайки, че неприятелят е обезвреден и не ги дебне никаква опасност. Явно се изненадаха, когато солдатите се показаха иззад развалините и откриха огън по тях.

Звукът от „Херкулес“-а още не беше заглъхнал, а войниците все така стреляха по парашутистите. Единият устиска много дълго. Плъзгаше се тъкмо над нас, когато го уцели куршум. Сякаш някой изля кофа червена боя във вътрешността на парашута. После постепенно всичко отново утихна, пукотевицата от оръжията спря, не чухме и повече смъртни вопли. След нападение винаги настъпва тази странна тишина. Градът опитва да се престори, че не се е случило нищо, а човек го обзема някакъв особен покой. Може би защото пак е оцелял. Във всеки случай янките уцелиха адски лош ден.

Когато оръжията замлъкнаха, Кибрита предпазливо надникна на улицата, после ни направи знак, че можем да вървим, но едва бяхме изпълзели от дупката, и затрещяха нови изстрели. Само че сега вече стреляха не по летящите във въздуха американци, а по нас. Когато не можехме да играем мач, защото не бяхме достатъчно, защото, да речем, майката на Шани толкова я беше страх за него, че не го пускаше, а той не можеше да избяга, та в такива дни обикновено си устройвахме бягане с препятствия. На около половината път между бункера и насипаното със сгур игрище имаше минно поле, веднъж, още някъде през лятото, го бяхме открили, докато преследвахме помияри и всякакви мутанти. Кучетата доста си приличаха, козината им беше сплъстена и ребрата им се брояха. Ситнеха пред нас бързо, с провесен език. А ние дотолкова се вживяхме, че докато се усетим, бяхме влезли в минното поле. Забелязахме, че нещо не е наред чак когато едно от кучетата взе да рови и преобърна от земята една противопехотна мина. За късмет мината не се взриви, а ние с Кибрита се оказахме хванати в капан по средата на минното поле. Трябваше да изчакаме, докато момчетата кажат на Бележкаря, който беше толкова прозорлив, че когато вече със сигурност се знаеше, че войната няма да ни се размине, беше купил от зоомагазина един хамстер на половин цена, защото собственикът искаше бързо да се освободи от останалите животинки, и го беше обучил да търси мини. Не знам какво е станало с рибките. Хамстерът се беше оказал добър избор. Тежи едва едно кило, затова не активира мината, дори да стъпи на два крака върху нея. При това е адски бърз. Територия, която по площ с обикновен металотърсач трябва да проверяваш два дни, хамстерът минава за половин час. Неведнъж бяхме пускали в акция плъхчето на Бележкаря. Веднъж Мъника ритна топката толкова силно, че тя изхвърча в храстите. Глупакът му с глупак за малко да хукне след нея, но Бележкаря му извика и Мъника извади късмет, защото и зад игрището имаше мини, които хамстерът лесно беше надушил. Бележкаря си беше изработил съвсем професионален подход. Водеше животинчето на верижка и ако то спреше и започнеше да рови с лапички на място, където усещаше мина, му щракваше веднъж с кликера и му даваше награда. Отначало всички го смятаха за пълен кретен, но него това не го интересуваше. Имаше безкрайно търпение – и късмет, че по време на обучението под него не се взриви някоя мина, - и ето че хамстерът му стана професионален минотърсач. След като Бележкаря ни спаси, ден-два отбягвахме мястото, но после за няколко дни отново настъпи затишие, на нас ни доскуча и се върнахме да поогледаме минното поле. Ако добре помня, на Кибрита му дойде идеята да организираме бягането с препятствия. Мина известно време, докато с помощта на хамстера на Бележкаря успяхме да утъпкаме безопасна пътека, по която можеше да прекосиш полето. Часовникът му имаше секундарник, с него мерехме времето, и който пръв стигнеше оттатък, печелеше. Трябваше да бъдеш не само бърз, а и да слаломираш добре, затова победата на Мъника не беше сто процента гарантирана. По-късно толкова се състезавахме, че и с вързани очи можехме да пробягаме пътеката докрай.

Гадовете ни засипаха с дъжд от куршуми, но като по чудо не уцелиха никого. Обаче толкова се нервираха заради непохватността си, че трима от тях тръгнаха по петите ни. Мъника смени посоката и хвана към минното поле, а ние го следвахме, дробовете ми горяха, краката ми така се бяха сгорещили, като че са полети със солна киселина, но трябваше да продължим да тичаме. Бяхме по средата на минното поле, когато зад нас нещо избухна. Не посмях да се обърна, за да не изгубя посоката, но Пети Кормош, който тичаше пред мен, погледна дебнешком през рамо, загуби равновесие, излезе от очертанията на пътеката и се просна на земята. Имаше адски голям късмет, че не уцели мина, а аз му се развиках, ставай, мамка ти! Изправи се с голяма мъка, личеше, че е уплашен до смърт. Не знаеше какво да прави, а не беше от тия, дето си гълтат езика. Хайде, идвай!, му изревах, и както стърчахме там двамата, оръжията пак затрещяха и куршумите запищяха покрай главите ни, шушнеха като опъната до скъсване корда. Клекнах и погледнах назад. Войниците стояха в края на минното поле. Единият се смееше с цяло гърло, наслаждаваха се много на стрелбата по бягащ дивеч. При пукота от оръжията и Пети се окопити и запълзя към мен. Вече почти беше стигнал на пътеката, но като протегнах ръка да му помогна, куршумите пак зафучаха със свистене около нас, после чух глухо „туп“ и Пети се строполи като ударен с мокър парцал.

Останалите в това време стигнаха от другата страна на минното поле и не спираха да бягат, дори не забелязаха, че сме изостанали. А куршумите само свистяха и шумоляха, цепеха въздуха както бръснач пори кожата, войниците за нищо на света не искаха да изоставят стрелбата, но между две изпуквания чух, че Пети си поема въздух, хриптейки. А от устата му бликаше кръв, сякаш говори червено, после остана само пукотът и тогава се сетих, че ако се направя на умрял, току-виж най-накрая престанат. Престорих се, че ме уцелват, но внимавах да падна зад Пети, ако евентуално все пак не прекратят стрелбата. Куршумите да надупчат по-скоро неговото тяло, на него вече и без това му беше все едно. Солдатите изгърмяха по още няколко патрона, но Пети улови куршумите, после, като привършиха, се изсмяха звучно, с цели гърла, като че се изпърдяха с уста, и тръгнаха обратно към частта си. Дълго лежах неподвижно на земята, боях се, че ще се върнат, а в това време светът около мен бавно изстиваше.

Здрачаваше се, когато отново посмях да се размърдам. Ръцете и краката ми бяха напълно изтръпнали от обездвижването. Вятърът беше разчистил облаците. Въздухът рязко изстина, виждах дъха си. Пети лежеше с отворени очи, лицето му беше спокойно, сякаш само зяпаше звездите. Лежеше като на кинокадър, в тишината с мирис на пръст. Виждах порите му, всичко по него беше огромно, и всичко беше миниатюрно. Знаех, че е мъртъв, и все пак чаках кога най-после ще заговори. Бях му сърдит, че се преструва на умрял. После пипнах лицето му. Беше студено и лишено от изражение, като огладен от течението речен камък. Знаех, че трябва да го оставя там и ми стана много тъжно, защото знаех и че гаргите ще го разкъсат. Беше свястно момче, макар понякога да си придаваше важност.

Запълзях към развалините, едва се влачех, от всяко движение ме болеше, но трябваше да побързам, за да не ме свари нощта вън. Най-после се добрах до края на минното поле и като погледнах назад, за да се сбогувам с Пети, забелязах, че съм допълзял не по утъпканата пътека и съм на съвсем различно място, отколкото мислех. Стигнах до развалините, приклекнах в основата на купчината тухли и се ослушах. Ушите ми бучаха в сгъстилата се тишина. Особено мълчание беше полепнало по стените, от него въздухът се нагнетяваше, както на другия ден след вражеския десант или както в моргата, когато спре токът, но в това все пак имаше нещо успокояващо, защото означаваше, че съм сам както Робинзон Крузо на пустия остров, войниците най-накрая се бяха пръждосали.

Не помня колко време стоях там, защото бях изпуснал в една кофа с вода ръчния часовник, който дядо ми ми подари, преди да го разстрелят, и той се беше развалил, но не исках да издам на никого, носех го и след това, не го свалях от ръката си дори нощем, понякога крадешком поглеждах какво показват часовниците на останалите и нагласявах стрелките, поне известно време да знам колко е часът. Сврях се в един вход, докато реша какво да правя, защото въпреки всичко не биваше безразсъдно да бродя между развалините, но напразно си блъсках главата, за нищо на света не можех да измисля как, по дяволите, ще се добера обратно до бункера. Нямаше смисъл да се залъгвам, в голямото бягане бях загубил способността си за ориентация, а от входа не виждах наоколо друго освен разрушени сгради, после изчезнаха и те, защото се стъмни, а не носех със себе си фенерче. За мача нямаше нужда от него.

Известно време се спотайвах под козирката на входа, после тръгнах към вътрешния двор, стъпвах предпазливо, мазилката хрущеше тихо под подметките ми. Внезапно дочух звук откъм двора. Не можех да реша дали някой изтръсква дрехи или птици пляскат с крилете си. Прилепих се до стената и дебнешком погледнах натам. Биеха се не котка и птица, а две по-големи птици бяха се нахвърлили върху една по-малка. Първо помислих, че е мутант. По тялото си имаше уродливи издатини, перушината й беше опадала на петна и от очите й капеше кръв, но после осъзнах, че отдавна я кълват и изглежда така заради раните си. Не можех да сваля поглед от тях. Омагьосваше ме гледката на двете чудовищни тъмнопери птици, които с яките си човки разкъсват ритмично потрепващото тяло на малката птица. Бяха счупили крилете и краката й. Въртеше се в кръг по земята, опитваше се да избяга, а онези отново и отново я връхлитаха. Нападнаха очите й. Едната клъвна очната й ябълка и с едничко движение я изтръгна. Сборичкаха се за плячката. Най-страшното все пак беше, че докато двете черни птици врещяха пронизително, третата потрепваше безмълвно. Накрая ми писна, спуснах се и ги прогоних. Излетяха с крясъци, само птичето остана на земята. Приклекнах и сведох глава към него. На мястото на очите му имаше черни дупки. Знаех, че не му остава още много, затова се изправих и с крак смазах главата му. Смятах, че ще поддаде лесно, но изхрущя като пресен орех.

По средата на вътрешния двор зееше доста голяма яма от бомба, сякаш земята се беше продънила, прозорците на гледащите към двора жилища до един бяха избити от ударната вълна, парчетата стъкло стърчаха в черчеветата като строшени зъби в халосана с приклад уста, но иначе къщата беше съвсем запазена. Пропълзях в трапа, който ми напомняше най-вече отвесен гроб. Правех сметка, че където веднъж се е взривила бомба, там вероятно няма да ударят повече. Беше ми студено и бях доста уплашен, отдавна не бях оставал така сам. Не се събрах вътре, не можех и да седна, но накрая все пак някак съм заспал. Чак на другия ден призори забелязах, че съм се сгушил върху един мъртъв войник. На дъното на ямата действително беше гробна тишина и непрогледно тъмно, сякаш са ме погребали жив. Бях спал неспокойно, помнех само последния си сън преди събуждане. Стори ми се много истински, може би затова беше останал в паметта ми.

Стояхме на огромна, заградена детска площадка, Тео и аз. Бяхме сами, а слънцето грееше ослепително. Бях щастлив, много обичам празните детски площадки. Всичко изглеждаше спокойно и смълчано, и все пак нещо не ми даваше покой. Напразно се опитвах да разбера какво, не се досещах кое ме смущава. После, както се друсахме с Тео на друсалката, погледнах към земята и видях, че брат ми няма сянка. Нямам и аз. Междувременно мястото се изпълни със сенки. Със сенките на каращи колело, люлеещи се, въртящи се на въртележка деца. Със сенките на седнали на пейките родители. Със сенките на гонещи се момченца и момиченца. Тичаха, подскачаха, не спираха и за миг. Играчките също имаха сянка. Люлката, пиратският кораб, катерушката. Дори и чешмата. Исках да попитам Тео дали и той вижда същото като мен, но когато се обърнах, друсалката беше празна. Само усещах тежестта на брат ми. Погледнах отново към земята, сянката му беше там. Бавно отпуснах дъската на друсалката, при което сянката на Тео скочи на земята и побягна, а аз след нея. Страхувах се да не я загубя от поглед в множеството. И тогава изведнъж започна да се смрачава. Първо помислих, че небето се е заоблачило, но после видях, че е слънцето. Спускаше се все по-бързо. Сякаш пропадаше в хоризонта. И се появи един дебел мустакат пазач с фенерче в ръка. Окачената на колана му връзка с ключове силно подрънкваше, напразно му правех знаци, напразно му извиках да угаси фенерчето си, грижливо обходи с него цялото пространство. Сенките изчезнаха, и когато светна в очите ми, се събудих.

Когато се събудих, останките от къщата все още засенчваха бомбения кратер, но небето вече беше светло. Устата ми беше пресъхнала, а коремът ми къркореше от глад дори повече от обичайното. Трябваше да се добера обратно в бункера. Вярно, не трябваше да се опасявам, че майка ми може да изпадне в истерия или баща ми да ме напердаши, страхувах се обаче, че останалите много ще се тревожат, а не исках да си помислят, че съм умрял, понеже ако прекалено дълго те смятат за мъртъв, ставаш мъничко такъв. За да се върна, по-напред трябваше да установя къде, по дяволите, се намирам, защото от дъното на ямата не виждах нищо. Първо потърсих някакво коренище и се опитах да се издърпам нагоре, но корените се скъсаха, а аз отново и отново се строполявах обратно върху мъртвия войник. После забих нокти в пръстта и опитах да се изкатеря нагоре, но и така не постигнах много. Съвсем се отчаях, нямах никакво желание да умра от жажда тук, на дъното. Накрая повдигнах мъртвия войник и го опрях на стената на ямата. Под краката му подложих големи буци пръст. Изправих се върху главата му и така се оттласнах. Успях да се хвана за ръба на ямата и с остатъка от силите си се изтеглих нагоре.

Реших, че от покрива със сигурност ще мога да огледам наоколо. Лесно намерих входа за стълбището. Тежката желязна врата на таванската площадка стърчеше като отвесна гробна плоча, но сравнително лесно се добрах горе, защото стената около вратата беше срутена и можеше направо да я заобиколиш. Едната половина на покрива се беше продънила, от конструкцията стърчаха само няколко обгорени парчета от греди, сякаш тлъсти черни пипала се протягаха изпод земята. Изтупах панталона си от прахта, не че имаше значение, и се огледах.

Не забелязах веднага черния войник. Беше увиснал на края на една овъглена греда, зад комина. В утринната дрезгавина кожата му изглеждаше по-скоро сива, не кафява или черна. Видех ли някой негър, на ум веднага ми идваше баща ми или по-точно „Хъкълбери Фин“, която често ми четеше като малък. Марк Твен беше любимият му писател. Казваше, че цялата американска литература е произлязла от една-единствена книга, от „Хъкълбери Фин“. Преди нея не е имало нищо. След нея също не са написали нищо толкова добро. Наистина си я биваше, но аз повече обичах да гледам филми. Вярно, сега бих се задоволил дори само ако баща ми отново ми прочетеше на глас от „Хъкълбери Фин“. Само че книгата я нямаше, нямаше го и него.

Не можех да отместя поглед от войника. Никога не бях виждал наяве мъртъв негър. Там отдолу, където стоях, ми изглеждаше доста едър, но вятърът духаше толкова силно, че грамадното тяло се люшкаше насам-натам, а снежнобелият парашут плющеше около него така, сякаш на войника му бяха пораснали криле. Внимателно се приближих, много се стараех да не вдигам шум. Не исках да го събудя, ако все пак не беше умрял. Отдолу не личеше в какво се е заплел парашутът му, но въжетата бяха дълги точно толкова, че войникът не стигаше до земята. Под него се беше образувала черна локва кръв, като голямо нефтено петно. Опитах се да разчета надписа върху десния горен джоб на униформата му, но не успях, защото главата му клюмна настрани и кръвта закапа от слепоочието върху брадичката му и оттам – на гърдите. Сигурно се беше срязал, когато е пропаднал през керемидите. Имаше валчеста глава, високо чело и дебели вежди, лицето му бе свъсено, но спокойно. Устните му бяха напукани. На рамото му висеше снайпер, а на около два метра от локвата кръв се търкаляше един автомат. Вдигнах го предпазливо, да не би да изгърми. Желязото беше студено. Подуших дулото му, скоро не беше стреляно с него. Както въртях оръжието в ръце, се почувствах силен и смел.

Върнах се обратно при войника, но когато спрях до него, веднага усетих, че нещо не е както трябва. Докато разбера какво не е наред, черният рязко отвори клепачи, вторачи в мен големите си, изпъкнали очи, изпръхтя като разярен бик, в следващия миг ръката му отскочи към мен като острие на автоматичен нож, а аз от страх едва не се надрисках. Така ме сграбчи за косата, че когато в уплахата си се дръпнах назад, в ръката му остана цял кичур. Кожата на главата ми гореше като попарена с вряла вода, но сега не ми беше до това, хукнах към стълбището, да се махна колкото се може по-далеч от това чернокожо чудовище. Преди да изчезна в отвора, се обърнах още веднъж. Лицето му беше цялото в кръв, като изрисувана с червена боя бойна маска. Погледът му ме хипнотизираше, бях неспособен да отместя очи от него. И тогава отвори уста, искаше да каже нещо, но от гърлото му не излезе нито звук. Само стоеше със зинала уста, като изхвърлена на брега риба.

Хукнах надолу по стълбите, вън на улицата, което си беше чиста идиотщина, понеже врагът можеше да се появи наоколо в който и да е момент, някой полумъртъв десантчик или канибал от Червената зона, но този път имах късмет,

наоколо не се мяркаше жива душа. Продължих да тичам покрай стената, исках да се озова колкото се може по-далеч от тавана. Нямах представа накъде съм се насочил и в голямото бързане се обърках още повече. После, когато бях започнал да се примирявам, че никога няма да намеря посоката към къщи, в сутерена на една кооперация видях изпотрошените витрини на зоомагазина. Някога отдавна, още преди войната, в този магазин бяхме купили аквариум и декоративни рибки, испански ребрести тритони и африкански ноктести жаби джуджета. Тео кръсти едната Роналдо. Обичах тези животни. Гледах с часове как плуват в кръг, гонят отраженията си в стъклото или се сдърпват заради храната. На тритоните трябваше да им държиш с пинсети пред устата късчетата крил или глисти. Ако ги наблюдавах прекалено дълго, дотолкова се успокоявах, че ми се струваше, че и аз съм в аквариума. Когато обстрелваха или бомбардираха града, запалвах фенерчето и гледах как повърхността на водата се накъдря. Рибките тогава уплашено се щураха насам-натам, Роналдо се опитваше да се скрие под камъните, а тритоните раздразнено се долепваха до стъклото. После един ден спряха подаването на питейна вода. Каквото донасяхме от кладенеца или от водоноската, ни стигаше напълно за пиене и готвене, да се къпем не беше разрешено, за което чак толкова не съжалявах. Обаче не можехме да сменяме водата в аквариумите и стъклото постепенно взе да жабясва, напразно го чистех с четка за зъби. Един ден отидох на езерото и пуснах рибките, тритоните и жабите. Знаех, че и без това няма да изкарат още дълго в зацапания аквариум. Смятах, че ако трябва да загинат, по-добре да е на свобода.

От магазина беше останала само една подобна на пещера тъмна дупка, но и така го познах. Всичко беше потънало в прах и отломки, по земята се търкаляха парчета стъкло. В останалите непокътнати аквариуми и терариуми имаше кости от умрелите животни и декоративните рибки. За миг се учудих защо никой не ги е изял, но после се сетих, че по времето, когато магазинът затвори, в града още имаше предостатъчно храна. За момент спрях да си поема дъх и забелязах, че стискам в ръката си автомата на янкито. Не исках да го хвърля, защото, от една страна, не беше мой, от друга – оръжие не се хвърля никога, но трябваше да измисля какво да го правя. В бункера нямаше да умрат от възторг, ако се появях с американско пушкало. Накрая реших, че ще е най-добре да го скрия. Не беше лесна работа да намеря сигурно място, например такова, където да е на сухо. После още трябваше някак и да го запомня, защото развалините навсякъде си приличат и докато успее да ги различи, на човек ще му побелеят косите. За да запечатам гледката в главата си, фиксирах дупката дотогава, докато картината пред мен не се сля в едно, после затворих очи и си я представих мислено. Всичко беше там, до последната прашинка. Продължих пътя си, стъпвайки по камъните, все повече ме тревожеше как ще реагират, когато се завърна и се окаже, че Пети не е с мен. Знаех, че и мен мислят за мъртъв, затова се надявах появата ми да компенсира донякъде скръбта, която щяха да изпитат заради Пети. Ужасни спазми присвиваха от глад стомаха ми, устните ми бяха напукани от жажда, затова реших да не премълчавам и да разкажа на останалите лошата новина, и тогава най-накрая щях да мога да пия и да хапна. Не бих издържал още един ден без храна и вода, под открито небе.

След като намерих пътя, сравнително лесно се добрах до скривалището. Седнах зад една купчина тухли и взех да размишлявам как да разкажа случилото се така, че останалите да ги заболи колкото се може по-малко, но както и да пренареждах историята, зад думите тя си оставаше все така обезкуражаваща. На вратата на бункера пушеше бащата на Миши Хорват. Издухваше дима съсредоточено, но решително, като осъден преди екзекуция. Забеляза ме отдалеч и започна да ми маха, но не бях в състояние да му помахам в отговор. Бащата на Миши беше строг, предпочиташе все сам да стои, общо взето не го беше грижа за никого, затова доста се учудих, когато се затича към мен, прегърна ме и ме затупа по гърба, като в същото време повтаряше, Ти ли си? Божичко, къде беше?, и докато успея в отговор да го запитам, Че кой друг да съм, мамка му?, като се бореше със сълзите си, ме взе на ръце и ме занесе в мазето.

Момчетата наскачаха и ме заобиколиха като индианците, после искаха да ме подхвърлят във въздуха, но бащата на Миши им каза да не го правят, защото ще си ударя главата. След като радостта им попремина, ми дадоха вода, и както отпивах от манерката, някой попита какво е станало с Пети. Не се задавих, очаквах въпроса. Не исках да развалям празника, но се налагаше да им разкажа за случилото се в минното поле. Усмивките на лицата им посърнаха. Момичетата се разцивриха, насълзиха се очите дори на Зоя, най-отраканата между тях, в която повечето от нас бяха влюбени, но заплакаха и много от възрастните, най-вече майките. За късмет Пети също беше сирак, иначе сигурно и родителите му щяха да са съкрушени. Докато ме разпитваха за подробностите, аз погледнах към Зоя. Тъкмо бършеше лицето си, мъничко още хлипаше, но слушаше внимателно разказа ми, което много ме зарадва, понеже иначе не й пукаше за мен. Странна беше тая работа. Говорех за смъртта на своя приятел, и в същото време въпреки всичко бях щастлив. Тъкмо разправях как войниците убиха Пети, топлата му кръв опръска лицето ми, изгори ме като киселина, а аз неподвижно се притаих зад тялото му и чаках руснаците най-накрая да си тръгнат, когато забелязах, че бащата на Миши ми прави знаци. Отначало не разбрах защо ръкомаха, понеже дори не говорех цинизми, така че продължих разказа си, сякаш нищо не е станало, но после, прочиствайки гърло, той се обади, Благодаря, стига толкова! Да си кажа, мъничко ми олекна, защото напразно Зоя ме слушаше, нямах никакво желание още веднъж да преживея случилото се. Пети и без това не беше най-добрият ми приятел. Много си виреше носа, а и беше доста хлътнал по Зоя и често се опитваше да ме злепостави пред нея.

Замълчах, тишината като лепкава паяжина обгърна мазето и когато вече изглеждаше, че вечно ще останем така, притихнали в полумрака, се обади сестричката на Бележкаря, че й се пишка. Неколцина се изхилиха, а аз отведнъж усетих смазваща умора. Седнах си на леглото и както зяпах пред себе си, ми се стори, че баща ми ме прегръща. Него войниците го застреляха миналата есен. След изчезването на Тео се държеше странно. Сякаш в него се беше вселил друг човек. Не се пазеше, нагърбваше се и с работи, които никой друг не смееше да свърши. Когато беше вкъщи, се грижеше за мен както преди, заедно вечеряхме, разговаряхме много, но след време започна да става все по-неспокоен, изглеждаше, че с нетърпение очаква кога ще може пак да тръгне на опасна мисия. На заминаване винаги ми казваше да се пазя, а аз си мислех, че по-добре ще е той да внимава за мен, но ако не може да се справи, тогава поне да внимава за себе си. После един ден не се завърна.

Както по-късно се оказа, всички с изключение на Пети бяха оцелели след стрелбата и се бяха добрали невредими до скривалището. Предполагам, руснаците не са имали желание да си играят на гоненица между развалините, по-скоро са оставили момчетата да избягат. Дори и след изгасването на лампите бяха толкова стреснати, че едва успях да изчопля от тях какво са правили, след като войниците ни взеха на прицел. Подробностите оставаха неясни, защото вече спореха и по това кои са стреляли по нас. Мъника до изнемога твърдеше, че са били не руснаците, ами янките, напразно Кибрита го увещаваше, че проклетите американци всъщност искат да изтрепят не нас, а руснаците. Мъника не се остави да го убедят и попита, ако янките толкова ги е грижа за живота ни, защо сринаха града с бомбите си.

Казах им, че и според мен са били руснаците, те са открили огън по нас, те застреляха Пети, после им разказах как срещнах чернокожия парашутист на покрива. Останалите се изсмяха, но не се предавах и настоявах, че янкито действително съществува, докато накрая не повярваха. Ако видехме или чуехме някоя смайваща история, момчетата винаги ме врънкаха да продължа нишката, понеже аз имах най-развинтеното въображение. Обичаха, когато разказвах. Може би заради това приеха с недоверие историята за черния парашутист. След като разказах за срещата ни, продължих с това, че американската армия е извършвала тайни опити, за които не се знае нищо, защото са суперсупертайни, чак дотолкова, че в една опитна лаборатория в една супертайна военна база правят изпитания на мутанти. Мъничко послъгвах, защото леля ми – която след войната, предишната, имам предвид, беше емигрирала в Канада – ми изпращаше всякакви научнофантастични и фентъзи книги. Получавах и комикси. В един от тях се разказваше за супертаен експеримент на американската армия. Един учен го ухапва радиоактивен паяк и той се превръща в чудовище, но от него излиза свястно чудовище, не злонамерено, и започва битка с истинските злодеи, и в общи линии ги побеждава, а те го превъзхождат по численост. После имаше един друг, в който някакъв вирус почти напълно унищожи човечеството. Неколцина оцеляха, но повечето хора се превърнаха в живи мъртъвци – поне в Америка, защото за останалата част от света в комикса не се споменаваше, - при което Бележкаря, който винаги във всичко се бъркаше, попита, тогава тези, които живеят, сега мъртви ли са, или тези, които са умрели, са живи, но му изшътках да ме остави на мира с глупавите си въпроси, по-добре да слуша, и тогава ще разбере всичко. Цял половин час им разказвах за живите мъртъвци. Казах им, че се хранят с хора и ако ухапят някого, той също става като тях, с една дума, почти същите са като канибалите в Червената зона. Съвсем се бях разпалил, и тогава забелязах, че от известно време никой не ме прекъсваше и светнах фенерчето, да видя дали не са заспали, но гледаха пред себе си с широко отворени очи, после Бележкаря с разтреперан глас каза, че всичко това са глупости и предпочита да спи, да угася фенерчето.

После постепенно всички утихнаха. Лежах безмълвно в тъмното и всяко шаване, всеки шум малко по малко престанаха. А на мен мозъкът ми щракаше, щеше да е истинско чудо, ако можех да заспя. Както лежах, чух тътрузене и шепот и примижавайки в полумрака, видях бащата на Бележкаря да си шушука с доктора с лошото лице. Докторът пъхна нещо в ръката му, после и двамата се върнаха по местата си. Знаех какви далавери въртят, но бях решил да не казвам на таткото на Панна Радвани, който отговаряше за запасите от лекарства и отровата за плъхове, защото като изключим, че беше пристрастен към дрогата, бащата на Бележкаря не беше лош човек. После сънят някак все пак ме надви.

В съня си държах в ръка играчката войник на брат ми. Бях сам в една стая. В средата на стаята имаше чешма. Над нея от тавана висеше проводник, на края му ослепително светеше крушка. Досущ като изскубнато око. Бликащата от чешмата гъста черна вода постепенно изпълваше стаята. Въздухът беше неподвижен, и все пак крушката се поклащаше. Сенките се издължаваха, свиваха, издължаваха, свиваха, издължаваха. Аз лежах в едно легло, свит под одеялото. Още някой беше в стаята освен мен. Но напразно се въртях, не виждах никого, само чувах отмереното му, тежко дишане. И тогава вдигнах до ухото си войника на брат ми. Лицето му беше черно. Тъкмо той дишаше тежко. И както го гледах, внезапно отвори очи и проговори, но не разбрах какво каза. Като че говореше наобратно. Сепнах се от сън. Дрехите ми бяха вир вода.

Сигурно не бях спал дълго, защото цареше гробна тишина и беше непрогледно тъмно. Като се поокопитих, известно време още не смеех да помръдна, само лежах на нара и слушах останалите как хъркат. Слухтях как въздухът ту влиза, ту излиза от дробовете на Кибрита и Мъника и размишлявах колко малка е разликата между спящия и умрелия. И тогава се замислих какво ли прави черният войник там горе на тавана, полумъртъв от глад и жажда, в тъмнината и в студа. Беше война и прочее, американците така бяха бомбардирали града, че беше цяло чудо, че още сме живи, но аз все пак съжалявах войника. Както и да опитвах, не можех да избия от главата си как се полюшва във вятъра, увиснал на гредата, със зинала уста, като риба в пазарска мрежа. Известно време се съпротивлявах, дано заспя повторно, но напразно броях овцете, отново и отново се появяваше една черна, което напълно ме разсъни.

Най-накрая се предадох. Изшътках лекичко към Кибрита и Мъника, но не се помръднаха. Изглежда, само аз не можех да заспя, а бях смъртно уморен. В непрогледната тишина ме завладя страшна тъга. Не проумявах от какво съм толкова потиснат – бил съм вече и в много по-лоши ситуации, - после се сетих какво ме човърка и реших, че ще се върна при черния войник. Изсулих се от леглото, предпазливо се промъкнах до кофата, да не ритна някого, и си напълних манерката. Отпих няколко глътки вода, върнах се при леглото, навлякох си палтото и тръгнах към стълбите. В тъмното беше напълно все едно дали си държа очите отворени или не. За късмет познавах като дланта си всеки квадратен сантиметър от помещението. Бих намерил изхода между леглата и със затворени очи. Погледнах натам, където спеше Зоя, към отделението на момичетата, но естествено не можах да различа фигурата й. Усещах се голяма работа, особено като си мислех за нея, а ако имах малко мозък и съвестта не ме измъчваше, бих могъл да се сетя каква идиотщина върша. Никой нормален човек не напуска скривалището посред нощ. Вън в тъмното не се движех така самоуверено, затова взех със себе си фенерчето. Бащата на Миши Хорват стоеше на пост, по-точно седеше на стълбите, опрял гръб на стената, и хъркаше. Прескочих го тихичко и се изкачих към вратата. Пантите на желязната плоча, захлупваща изхода, бяха дебело намазани с грес, нямаше опасност да изскърцат. Бях забравил обаче колко е тежка, понеже винаги възрастните я отваряха и затваряха. Подложих гръб под нея и започнах да я избутвам. С голяма мъка я повдигнах толкова, че да мога да пропълзя навън през процепа, после с две ръце улових края на плочата и като балансирах с цялата си тежест, внимателно я спуснах на мястото й. Никой не се събуди. Спяха като умрели.

Небето беше чисто, не се виждаше и облаче, само луната висеше в черното нищо, така че не се наложи да паля фенерчето. Въздухът беше изстинал, нощта хрущеше под стъпките ми. Спрях за минута, задишах с пълни гърди и зяпах луната. От нея се сетих за най-различни неща за ядене, които навремето много обичах. Напразно си блъсках главата, не можех да си спомня кога за последно съм ял палачинки, омлет, да не говорим за сирене. После си затворих едното око, подложих ръка под диска на месечината и затворих дланта си, но естествено не можах да я хвана.

Може би по-разумно щеше да е, ако бях взел автомата на янкито от тайника, но се опасявах, че няма да намеря мястото, а и не исках да губя време. Трябваше да се добера до бункера преди зазоряване, за да не избухне отново паника. Нямаше да бързам толкова, ако знаех какво ме чака. Разрушените сгради приличаха на огромни, неподвижни зверове. Някои се бяха озъбили с раззинати усти, други смахнато се блещеха пред себе си, според това какви по големина и форма парчета бяха откъртили от тях снарядите, бомбите, ракетите. Нощта беше спокойна, и това безплътно спокойствие се предаде и на мен. Когато градът почиваше така безметежно, трябваше винаги да си напомням, че е война, за да не повярвам, че това, което ме заобикаля, е истина. Ако оцелеех след някоя бомбардировка или атака, всичко ми изглеждаше прекрасно. Дори срутените къщи и опожарените камиони. Вдишвах през носа дълбоко в дробовете си уханието на барута, за да усетя по-силно, че съм жив. Ако оцелеех след нещо, винаги имах чувството, че развалините около мен оживяват, а всъщност всичко си оставаше постарому. Може би затова толкова мразех дългите затишия. Защото в такива моменти винаги чаках кога най-накрая ще ни нападнат отново. Обичах да се любувам на опустошения град и ненавиждах, когато експлозиите или пукотът на оръжията ме връщаха обратно в действителността.

По разровените улици най-голямата опасност не беше, че можеш да се спънеш, да паднеш и да си удариш главата. Най-много трябваше да се внимава за капаците на шахтите, защото в каналите се криеха войници и ако чуеха, че там горе някой се тътри, излизаха и се почваше патакламата. На следващия ъгъл спрях и предпазливо огледах пресечката. Чуваха се пиянски ревове, прорязвани от време на време от остри писъци, но не видях никого на улицата. После забелязах, че капакът на една от шахтите е полуотместен. Светлината струеше от дълбокото гърло така, сякаш адът е просто осветена кръчма. Ако имах в себе си граната, щях да я хвърля в отвора, та тези свине най-после да замлъкнат. За жената леката смърт също щеше да е облекчение.

Като се отдалечих от шахтата, всичко около мен постепенно утихна. Парчетата мазилка под подметките ми хрущяха така, все едно стъпвах по шкурка. Чувах само учестеното си дишане и пулсирането на кръвта, когато си задържах дъха. Навсякъде усещах беззвучни движения. През две-три крачки поглеждах през рамо дали не ме следват, но не виждах никого. Толкова си извивах врата, че е цяло чудо как не се спънах или не се блъснах в нещо. Сенките приемаха плашещи форми. Бяха по-страшни от канибалите в Червената зона, за които ни разказваше бащата на Бележкаря. Забързах крачка, за да стигна колкото се може по-скоро при черния войник.

Олекна ми, когато видях, че все още се поклаща от течението върху гредата. Приличаше на черна кукла на конци, която от хиляда години събира прах на тавана. Луната светеше доста силно, но лицето на войника оставаше в сянка. Не знам колко време беше изминало, откакто бях тук, но локвата кръв под него беше станала по-голяма и повърхността й беше съсирена. Фенерчето не искаше да се запали, затова го затупах в дланта си и когато най-накрая светна, се приближих към войника и осветих лицето му. Имаше съвсем странен цвят на бледожълтата светлина от фенерчето. Изглеждаше зле. Главата му сочеше безмълвно напред. Не отвори очи, но знаеше, че съм там. Когато светнах в лицето му, тихичко застена. Примъкнах до него един дървен сандък, качих се на него и разклатих водата в манерката, при което пак простена, сега малко по-силно, и открехна очи. Като видя манерката, се облиза. Дебелите му устни бяха изпръхнали и напукани, върху черната кожа блестяха капчици кръв. Отвинтих капачката на манерката и започнах да наливам вода в устата му. Отначало бавно, не исках да преглътне накриво и да се задуши. Давах му да пие вода от близо десет минути, когато най-накрая му дойде малко сила и заломоти. Нещо като тенкс. А аз кимнах и му казах, спокойно, не бързаме за никъде, изобщо не ме интересуваше, че не разбира и бъкел от цялата работа. Реших, че ако останем живи, ще го науча на унгарски. Не му позволявах безразсъдно да излочи всичко и всеки път, щом отдръпнех манерката от устата му, започваше да пелтечи, уотъруотър. Говореше, сякаш има дъвка в устата. Стояхме дълго време така, ръката ми изтръпна, докато манерката се изпразни. Когато водата свърши, се смъкнах от сандъка и седнах да си поема дъх.

Сънувах момчетата. Играехме си в една висока сграда в квартала. Бяхме си направили огромни криле от летви и някакъв червен плат и чакахме на опашка в една тясна стая, на която една от стените липсваше, после момчетата скачаха едно след друго в дълбокото и започваха да се реят из въздуха. Аз бях последен, но не смеех да ги последвам, само гледах как напосоки се щурат между високите сгради, като риби в аквариум. Вече се зазоряваше, когато се събудих от бръмчене. Седях на земята, облегнат върху сандъка. Над мен тялото на войника бавно се поклащаше на вятъра. Хванах го за кубинките и го разклатих, но не реагира, а аз се нервирах, не исках да ми умира, след като вече бях излял в устата му толкова много вода. Бързо скочих върху сандъка и проверих дали гърдите му още се движат. Успокоих се мъничко, когато видях, че бавно, но равномерно се повдигат и спадат. Но и така в него не беше останал много живот. Тялото му излъчваше хлад, погледът му се беше оцъклил в нищото, както на Пети, когато го застреляха в минното поле.

Отпрах му един плесник – добре удрям, с чичо Густи адски много упражнявахме крошетата и десните прави, - при което янкито изстена, а аз се зарадвах, че не е съвсем умрял, извадих джобното си ножче, винаги го нося с мен, откакто избухна войната, и го отворих, от което очите на черния войник се окръглиха, но му казах, не пълни гащите, ей сега ще те срежа, и тогава взех да сека въжетата на парашута, отрязах поред всяко едно и когато свърших с последното, янкито отвори уста, сякаш искаше нещо да каже, но не му остана време, защото в следващия миг въжето се скъса и той се строполи върху сивия бетон.

Докато да го сваля от гредата, изтребителите бяха стигнали над града и започнаха да сипят бомбите си. Вече ми беше писнало, колкото и пъти да напуснех бункера, проклетите машини долитаха и започваха да бомбардират каменната пустиня, останала от града. Толкова се ядосах, че закрещях на войника, нека да ми издаде, за кой дявол прахосват скъпите муниции приятелчетата му?, но беше взел-дал, мисля, че нямаше да разбере защо съм се развикал дори и да знаеше унгарски. Опитах се да го довлека под оцелялата част от покрива, като че там щяхме да сме в безопасност, но беше толкова тежък, че не можех да го помръдна. Накрая го подпрях на сандъка, седнах до него и гледах бомбардировката, сякаш е празнична заря, чаках самолетите най-накрая да си тръгнат или нещо да ни уцели, и всичко да се свършва.

Странно беше с един американец да гледаш как американците разрушават града, но тази война беше пълна с подобни странности. Понякога ми се струваше, че е съставена не от друго, само от подобни странности. Горе-долу само пуканки ни липсваха, за да бъде пълноценно киноизживяването. Вярно, никога не съм обичал военните филми. Не мисля, че ако някога пак има телевизия и кино, ще мога да гледам каквото и да е, в което избухват бомби. А и без миризмите изживяването бездруго не би било реално. Между две експлозии чух, че янкито изпъшква. Реших, че иска да ми каже нещо. Наведох се по-близо до него и усетих, че цялото му тяло се тресе. Погледнах в раницата му, дано намеря някакви лекарства. Открих няколко ампули морфин, дадох на янкито една доза, дано му стане по-добре. Бомбите още се сипеха върху града, когато дрогата му подейства. Хъркаше с все сила, когато тръгнах обратно към скривалището.

Взех пътя за рекордно кратко време, а беше пълно с всякакви нови кратери от бомби. Междувременно все си мислех, дано в голямата паника не са забелязали, че съм се измъкнал, но когато на мястото на бункера видях огромната яма и многото кръв по земята, знаех, че най-малкият ми проблем би бил наказанието ми за това, че съм избягал.

Бащата на Миши Хорват лежеше с изметнат торс на земята, вратът му стърчеше под странен ъгъл, отстрани не се забелязваше, но като минах покрай него, видях, че половината му череп липсва. Приличаше на модерно живописно платно, само дето още беше топъл. Малко по-надолу се валяше бащата на Кибрита, по него рани не се виждаха, но като го погледнах, разбрах, че е мъртъв. Останките от стълбището лъщяха от кръв и вътрешности, и като заслизах полекичка, видях останалите. Всички бяха там, лежаха на пода или на наровете, Кибрита, Бележкаря, Мъника и батко му, Големия, Шани и останалите деца, и възрастните също, едни върху други. Исках да ги питам нещо, но щом отворих уста, ми призля, в следващия миг се строполих на земята и всичко притъмня.

Когато се събудих, не знаех къде съм. Както през зимната ваканция, когато гостувахме наред у роднините и всяка вечер спяхме другаде, при бабите и дядовците, при братовчедите, при леля Шаци, преди войната семейството беше голямо и от многото пътуване след време изгубвах нишката, и когато ставах или внезапно се будех посред нощ, често нямах представа къде съм, в чие легло точно лежа. Като отворих очи, видях само необятната чернота, после в носа ме удари желязната миризма на кръв и се сетих каква е тази чернота, която ме заобикаля. Беше странно, че бункерът е без покрив и звездите се виждат. Станах на крака, извадих фенерчето си и тръгнах да потърся Зоя. Познавах мястото като дланта си, знаех чие легло къде точно се намира, но постелята й беше празна. Изглежда, по време на бомбардировката никой не бе останал на мястото си. Пълзях на четири крака, за да не се спъна в нещо. Първо огледах частта, която използвахме за кухня. Зоя прекарваше много време там, понеже майка й непрекъснато я викаше да й помага в беленето на картофи или чистенето на лук. Но не я намерих и се страхувах, че изобщо няма да я открия. Още час се влачих и пълзях в лабиринта от мъртви тела, обиколих цялото подземие, но напразно, Зоя я нямаше никъде. Стигаше ми толкова, реших да изпълзя от ямата, но тогава чух някакъв лек шум или поне ми се стори, че го чувам. Вкамених се и наострих уши, но звукът не се повтори.

Накъдето и да тръгнех, мъртви тела препречваха пътя ми. Когато най-накрая смятах, че съм намерил изхода, в дланта си напипах очилата на Бележкаря, под тях беше лицето му. От едната му страна беше нарът на Кибрита, до него – моят, пропълзях през него и видях Кибрита под леглото, сигурно се беше скрил там, когато бомбите са започнали да падат. Не се учудих. Странно е, но понякога човек действително има чувството, че едно пършиво легло може да го опази. Кибрита лежеше със стисната в юмрук ръка, а аз пропълзях още по-наблизо, исках да знам какво толкова стиска в нея. Когато със сила разтворих пръстите му, на земята изпадна фигурката войник на брат ми. Опитвах се да си взема обратно клетия войник от Кибрита, откакто го спечели от мен на бас. Негова беше идеята да се обзаложим на войника, а аз бях толкова уверен, че ще спечеля, че се съгласих. Никога не ми издаде защо толкова копнее за мизерната фигурка. Когато я пъхнах в джоба си, едва не се разревах, но после въпреки всичко очите ми останаха сухи. Ядосах се страшно. Всичките ми приятели лежаха мъртви там, на дъното на кратера, а по мен нямаше и драскотина.

Идеше ми да се убия, но най-много да успеех с някой по-голям камък да си разбия черепа. Винаги съм бил на нож със смъртта, и се изплаших, че както не ми върви, накрая ще прецакам работата и ще се запревивам тук от болка с грозна, но не смъртоносна рана. Много се ядосах на себе си, че не смея да го направя. Чувствах, че ще превъртя, ако не си разчистя сметките. Мислите ми препускаха диво, после изведнъж ми просветна какво трябва да направя и тръгнах, за да убия черния войник. Не ме интересуваше, че няма общо със смъртта на приятелите ми. Тоест непосредствено. Не той беше пуснал бомбата, която ги беше погубила, но все пак беше американец. И войник.

На излизане взех от земята манерката на таткото на Кибрита. По тежестта й усетих, че не е пълна, но и половин манерка вода е повече от нищо. Слънцето ме ослепи, когато изпълзях от дупката, мина известно време, докато очите ми привикнат към светлината. Автоматът беше там, където го бях скрил. Извадих от кухината студеното желязо и го метнах през рамо. От едната ми страна се клатушкаше оръжието, от другата – полупълната манерка. Чувствах се като истински войник в истинска война, което, разбира се, беше вярно само наполовина. Навремето баща ми веднъж каза, напразно се преструваме, че войната още не е избухнала, защото тя отдавна вече е започнала. Каза, че някога руснаците напразно са натикали нацистите в миша дупка, сега са се хванали за гушата с янките и от това никой няма да излезе печеливш, а ние пак ще се окажем между чука и наковалнята. Каза, че сме след предпоследната война. Или преди следпоследната война. Не помня точно. Баща ми често го осеняваха прозрения, макар че във връзка със собствената си смърт се беше провалил.

Бях в доста окаяно състояние на духа, лутах се между развалините, което ме ядоса още повече. Вярно, не исках и гневът ми да се уталожи, защото знаех, че колкото по-трезво разсъждавам, толкова по-трудно ще ми е да убия янкито. А беше ясно, че черният войник си е заслужил смъртта. Никой не ги беше карал да прелитат с бомбардировачите си над главите ни и да сринат града из основи. Може би руснаците отдавна вече щяха да са се изтеглили, ако американците не бяха дошли тук. Винях янкито за всички беди, които ни се бяха случили. Но го винях не само защото освен него наоколо нямаше жива душа. Чувствах, че отмъщението ми е основателно. А и трябваше да излея гнева си върху някого.

После намерих пътя и се добрах обратно до къщата. Все още бях доста ядосан. По стълбите нагоре свалих от рамото си автомата. Исках да застрелям янкито като краставо куче. Много се изненадах, когато стигнах на тавана. Черния войник го нямаше никъде. Докрай си бях представял как ще му светя маслото, но като видях, че е изчезнал, въпреки всичко се натъжих, не заради това, че сега нямаше да мога да изпълня плана си, а защото ме прониза мисълта какво ще стане, ако янкито се е измъкнал и аз остана сам сред разрушенията.

Когато бях започнал да губя всякаква надежда, го видях. Седеше в един сенчест ъгъл, под останалата невредима част от покрива. Кожата му изглеждаше по-скоро сива, отколкото черна. Докато гледах безпомощното тяло, кръвта отново се качи в главата ми. Не можех да реша дали дреме или е умрял. Вдигнах едно парче керемида от земята и го замерих, за да го събудя. Не отива да разстреляш спящ човек, дори за него евентуално да е по-добре, ако не знае, че ще умре. Керемидата го уцели и янкито отвори очи. Захриптя, по-продължително от последния път, после впи поглед в мен. Не мисля, че ме позна, по-скоро се блещеше в нищото. Когато опрях приклада в рамото си, от ужас очите му се окръглиха. Двете огромни очи върху широкото черно лице на войника светеха, сякаш са две бездънни бели дупки. Поставих пръст на спусъка и се прицелих, но всъщност оръжието беше ужасно тежко, дулото му шаваше напосоки, и тогава видях, че черният войник е босоног, и ме задуши плач.

Отпуснах леко автомата и се огледах, но не видях никъде обувките. Мислех, че сълзите ми няма да спрат никога и гледах берящия душа войник, а той гледаше мен и не казваше нищо, сигурно смяташе, че и без това няма да го разбера. После свалих оръжието и внезапно ме обзе смъртна умора, и се строполих до него в прахоляка.

 

Откъс от книгата на Бенедек Тот "След последната война"
Изд. Ерго 2020
Преводач: Мартин Христов
Редактор: Нели Димова
Художник: Гергана Грънчарова
Цена: 16,00 лв.
Страници: 200
Поредица "Нулева зона"

 

Публикува се със съдействието на Мартин Христов и изд. Ерго

 

За книгата

„След последната война“ е вторият роман на Бенедек Тот, един от най-отличимите унгарски автори от новото поколение. Увлекателна, задъхана проза, дистопия с елементи на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки. След като загубва семейството и приятелите си, безименният разказвач, момче на 13-14 години, тръгва на път заедно с ранения след десантна акция чернокож войник, за да търсят изчезналия по-малък брат на момчето. Двамата минават през множество перипетии и опасности, трябва да прекосят страховитата Червена зона, населена с мутанти, често са на ръба на оцеляването. В крайна сметка успяват да намерят Тео, само и само за да открият, че той вече не е усмихнатото русокосо момченце от снимките, а изтерзано от ужасите на войната, неспособно да приеме новата реалност човешко същество. Ще успее ли любовта на по-големия брат да върне отново светлината и надеждата в детските очи?

 

За автора

Бенедек Тот (1977, Капошвар) е унгарски писател и преводач. Завършва американска литература, работи като редактор, превел е над 50 романа от американски и английски автори, между които Стивън Кинг, Кормак Маккарти, Олдъс Хъксли, много разкази, комикси, сценарии и др. През 2014 г. излиза романът му „Сляпа надпревара“, за който е отличен с наградата „Марго“ за най-добра първа белетристична творба. Книгата е за екзистенциалната безнадеждност на малкия провинциален град чрез историите на четирима тийнейджъри, решени да опитат от забранените плодове на живота, дори с цената на собствения си живот. През 2017 г. публикува втората си книга, антиутопията „След последната война“, повлияна от значими образци в жанра като „Пътят“ на К. Маккарти. Едно момче сред постапокалиптичната пустош на атомната война връща към живот ранен американски войник и двамата тръгват по следите на Тео, изчезналия по-малък брат.

 

 

• Бенедек Тот и "След последната война" в Диаскоп

 

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.