Мариана Тодорова: Явлението Елена Алексиева. Ефект на Доплер в романа "Свети вълк"
17.01.2022
Уморил се беше цял живот да носи в себе си мрака и да го пази да не се разплиска. Представяше си го като мастило. С мрака също можеше да се пише, както с мастилото. Можеха да се пишат писма и дори цели книги...
(из разказа на Пътника от романа на Елена Алексиева)
Пътникът, главен персонаж в „Свети вълк“, от първите редове до самия финал на романа, запазва най-важното качество на личността си – да възприема с очи
светлината като жива
Сега тя се излъчва от фенера на влаковия кондуктор, който се опитва да освети лицето на човека – пътуващ единствен в този влак. При разгръщане на сюжета Пътникът си спечелва още имена (Странник, Пришълец), придобити от акценти в хода на събитията. Пътникът до края на романа не е назован от авторката с персоналното си или бащино име (излиза от анонимност едва в третата глава на романа и то не по собствена инициатива, както се случва в жанра на кримките например).
Защо тази „анонимност“ е важна за Елена Алексиева? Та тя никога като автор не е търсила ефект чрез сензационни травми в изображенията... Ако трябва с няколко думи да определя перото на Алексиева – мъжко писане, което презира разточителството в описанията. Дори нейната Синя сойка, един ефектен в своето изящество детайл от финала на романа, очаквано неналетява на позлатения църковен кръст, пропаднал в тревата, досами църквата (а сойката е от рода врани, известни със своята „крадливост“)? Тук само тъжният ù финален писък от звуци се слива с мрака...
В романа на Алексиева безименният главен герой пътува с влак, който принудително спира насред равнината, преди официалната гара на Града, където в сумрачната далечина се мъжделеят изходите на миньорски мини. Едно мое отклонение: тъй нареченият Доплеров ефект[1] във физиката, се базира на замерване в промяна на честотите на звуковите вълни, когато Източникът и Приемникът се движат по направление един към друг. Честотата на вълните се увеличава, когато източникът и наблюдателят се доближават. И намалява, когато се отдалечават. След време последователят на Доплер, Е. Хъбъл[2], прилага правилото и за светлинните честоти, като по този начин то става едно от най-приложимите в астрономията способи за замерване движението на Галактиките спрямо положението им във Вселената.
Позицията за успешно прилагане на тази научна зависимост във физиката долавяме и при фокусирането на Елена Алексиева върху образите от нейната проза – в художествения й свят откриваме признаци на взаимопроникване между авторовата позиция на активен белетристичен наблюдател-резонатор и съдбата на художествените персонажи, вписани в социалното си битие. Писателката се стреми да ни покаже как свойствата на звуците и светлината могат да се прилагат експериментално и в литературата (като замерващо мерило на емоционално-аналитичните връзки между източника-персонаж и наблюдателя-писател в социално-човешките сфери).
Дискретността на Алексиева за името на Пътника не е към всички персонажи, в случая е приложена само към него. По-късно Пътникът ще слезе от влака, ще премине през мрака на миньорската шахта, която го затрупва с миньорите поради криминалното им участие в изкопните дейности по финансова принуда, и по-сетне той ще се влее в градско-селския живот (посочена е съвсем конкретно причината, за да се озове Пътникът в изкопите – влаковата композиция „изчаква“ да ù дойде времето заради почасова разлика в графика на влака при смяна с лятното часово време. Озовал се насред нощната пустош и мрак, Пътникът е подложен на предизвикателство, защото за него „тъмнината“ и „безвремието“ са най-непоносимата оптика, те са в основата на лечението от лудостта му… А както се изразява стряскащо-комично кондукторът: „Не го мърдам аз времето, началството решава“).
Има толкова силни внушения в нейната проза, настроени като фини наблюдения между източника Живот на индивида и изострения откъм анализи писателски разум, наречен от мен условно Приемател. И като такъв Елена Алексиева е създала съвременен роман с поразяваща мощ на асоциативната проза, осветена и от хуманитарни, и от физически закони. За своя безименен засега герой авторката конкретизира:
„Светът се ронеше по краищата и трепереше под краката му като смъртно ранено животно. Не му беше жал, но и не тържествуваше. Знаеше, че ще продължи безкрайно дълго, когато него самият отдавна вече нямаше да го има. На негово място щяха да дойдат други, непознати. Те нямаше да правят нещото. Щеше да им е трудно. Но и те щяха да са деца на Вселената. Тя нямаше да ги обича, защото не беше майка“
Романът „Свети вълк“ е положен върху три корпуса: „Вечният град“, „Вечното село“, „Свети вълк“.
Вечният град не е Рим.
Перник е. Вечният град на саждите, на мрака, на човешката мъка.
Този скок не дразни.
За своя Пътник авторката е предрекла – „освен да пази света от мрака, друго нямаше какво да върши...“
Позицията му на Пътник-Странник, изстрадана до неузнаваемост от самия него, е като дълга реплика на филма „Полет над кукувиче гнездо“. Дори има случаи, в които ми изглежда като кавър на универсална класическа трагедия, просмукана от общочовешка мелодия за сътворението на мрака и извора на светлината от самия мрак. Така освен тематично, и емоционално стигаме до подземията на вечния град, до живота на долната земя.
Долната земя вече е всмукала здраво в себе си „елита“ на народа (хора, занимаващи се професионално с наука) поради финансовата им бедност, и при всеки опит за съпротива от тяхна страна животът е готов да къса от плътта им... Такъв е, цитирам буквално: „миризма на разлагащ се душевен живот и макар преди да беше привикнал към нея, пътникът дълбоко и искрено я мразеше. Пред нея той хиляди пъти предпочиташе смъртта и лежането на пейката (в психиатрията, добавката от М.Т.)“.
Останалите герои са дешифрирани откъм имена – още в първите си прояви те са с отличителни артистични прякори, но изискуемо саркастични: Иван Колимечков е старши научен сътрудник в БАН (впоследствие се подвизава като отец Байраков); Момчил Хвърчилков, също научен работник, е с презиме, което говори повече, отколкото неговите постижения в науката; циганката Евита, натоварена с мисията за предсказания на Майчинство; библиотекарката Богиня Стоянова е истинска богиня в устойчивостта си; Версаче обаче е осакатеният в мината Паунчо, единственият оптимист (но без крака)... Гротеската, като съставка във всяко име, е с характерен привкус, иронията липсва единствено в името на американката Полин, дошла в България да построи с лични финансови средства християнска църква... За нея това е като катарзис от безпътния ù живот, а не преданост към религията. Но като гражданин на световна държава, с истински демократичен ред, тя изпълнява безупречно задълженията си. И тя ще е тази, която единствена ще зачене дете от Пътника...
Пътуващият мъж стига до строящата се християнска църква като преди това преминава през ада на подземните мини в трудовото битие на българина. Той е прекосил пространствата, и сега като верен Източник, излъчва сарказъм към лицата на Властта и нейните следствия в Психиатрията, а у нас остава острото чувство, че Властта и Лудницата са превзели държавата съвсем успешно.
Когато казват на Пътника, че е излекуван това особено го озадачава, защото той никога не се е чувствал болен. Опитва се да им възрази, да им обясни, че онова, което наричат „излекуване“, може да има „необратими последици“, когато той излезе навън...
„Онова, което търсиш, също те търси – каза им пътникът. – Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще преобърна света.
– Лост нямаме – отвърна младият. – Но ще ти дадем кирка.“
Пътникът притежава способността да вижда светлината като жива, друг път – глупава като невинна детска игра. Кирката е от този вид познание, когато светлината се отвоюва чрез разкъртване на мрака. И наивността на героя, и грубите на места изрази на словото, имат своето основание в романа.
„Тъпа курва, мислеше си и му ставаше приятно, че така, с думи, може да я унижи, когато беше най-желателна и беззащитна. Нощта беше празно пространство, а пътникът – живо същество. Нямаше как да се съединят. Оставаше им само да се обиждат…Все по-натам вървеше той, отдалечаваше се от влака, а с гърба си усещаше как железният червей кротко си почива на линията“.
Романът на Елена Алексиева ни тласка към вглеждане в детайлите на катафатичното и апофатичното слово, известни нам според богословските методологии за селекция на словесните категории. Катафатичният език, характерен за епическите класически романи, поради признание и възхвала на бога, постепенно в съвременната белетристика като че ли се измества към апофатичното слово, характерно за общението в човешките трудови съсловия, където те го употребяват чрез борбата си за хляб и оцеляване. Този процес при съвременните прозаици към известно огрубяване на езика, не е механичен, а минава през силното сатирично-гротесково мерило за стил и визия. В романа на Елена Алексиева оправдано и убедително присъстват думи и образи на сарказъм и гротеска, често на границата на ревизия във вярата в бога и очевидното безбожие.
„Оказва се, че да се живее навън е по-трудно, отколкото да се умре вътре“ (в психиатрията), разсъждава Пътникът, – Той знаеше, че има Бог, но не вярваше в него. Вярваше само във Вселената. Представяше си я като голяма безразлична риба, която си хвърля хайвера, където ѝ падне. Тя не беше майка и Бог нямаше абсолютно никакво отношение към тази работа.“
Пътникът „будува“ в прозата на Алексиева: „Длъжен беше – както се изразява авторката, – Децата бяха деца на Вселената, не бяха негови. И понеже Вселената не е майка, все някой трябваше да се грижи за тях.“ Ужасяващо невинни (същата съдба провижда и за убитите вълчи деца раненият Стар вълк), и човешките, и вълчите деца дирят топлината на ЖИВОТА:
„...нощем децата се напикаваха от страх и умствена слабост, и упорито се притискаха в напиканото – понеже си беше тяхно и беше единствената човешка топлина, която им се полагаше.“
„Свети Вълк“ е изключително стилна книга. Защото Вълкът, символ на най-свободолюбивото същество на Планетата, е показан като поредната жертва на ловните трофеи на българските Властници, на тези, които подреждат държавата... както Пътникът реди човешките принципи… Заловените предварително диви животни-вълци се държат месец без храна и вода, омотани в телове в мазетата на Кметовете, а когато изтощението вземе връх над жилавите им тела, в уречен ден и час, вълците се пускат свободни на метри пред „великия“ ловец, пред очите на лакеи-журналисти. Този ловец се асоциира с някои бивши български „ловци-президенти“... Стрелбата на ловеца е предопределено точна, смъртта на изтощената жертва – неизбежна. В един миг обаче, пред дулото му, неочаквано за никого застава Пътникът, защото той усеща, че вълчият живот е някак солидарен с неговия, макар и по други закони…Срещата по-сетне в гората между Вълка и ранения Човек, спасил в един миг живота му, е кулминацията в романа:
„Измежду всички човеци Вълкът помнеше точно този. И не защото му беше спасил живота, а заради мириса на кръвта му, която се беше смесила с тази на убитите вълци така, че старият вълк повече не можеше да различи коя на кого е. Беше видял как хората с пушките го застреляха, също като вълците, и как той се просна по очи. Видя как после ги натовариха заедно, вълците и човека, един върху друг в каросерията на камиона, с който бяха дошли...Двама от младите вълци, които откараха с камиона, бяха негови деца. През цялата зима, докато се криеше, мислеше за тях, за семейството. Никога повече нямаше да ги види, толкова поне му беше ясно (...) човешка миризма (...) не съвсем човек, но не и вълк, ами по малко от двете, беше едничкото му семейство, неговата глутница. У стария говореше кръвта и той я слушаше напрегнато. Мъжът не помръдваше. Цялата гора бдеше над съня му и го гледаше с очите на вълка...Зората беше далеч, небето дори не беше почнало да избледнява. Вълкът се надигна. Доближи спящия и пак го подуши. После тръгна между дърветата обратно натам, откъдето беше дошъл.“
Психоаналитичният подход към емоциите и към характерите на нейните герои (Вълкът е жертва, но и „убиец“ на човешкото лицемерие) се превръща във важен структурообразуващ за романа наратив. Такъв персонаж, като нейния Пътник-Пришълец, несвързан по никакъв начин с традиционната ни проза, е здраво вкопан в идентичността на българина, особено в частта „Свети вълк“. Пътникът-пришълец живее и се реализира не само чрез сюжета, а в самото междутекстово пространство (магическият символ в „Боян-магесникът“, книга за богомилите, също е вълкът). Чрез „земната благодат“ магическо е и оцеляването на Пътника, след като е прострелян и захвърлен в гората, за да се прикрият следите на убийството му:
„...не беше нито в болницата, нито на пейката. Земята под него беше влажна от росата. Той загреба с ръка и напълни устата си с пръст. Влагата ù се смеси с неговата слюнка. Обзе го блаженство. Задъвка бавно, с любов. Земната благодат му беше и храна, и напитка. Скоро тя се превърна в топка кал...“
Едва във финала на романа узнаваме името на този Пътник - санитарят на Психиатрията е пристигнал за освещаване на новопостроената християнска църква, и го открива тук, после го повиква по име: „Мехмет“. Припознат, Пътникът кротко тръгва към автобуса, пристигнал да прибере всички останали „луди“, живеещи за постоянно в лудницата, а сега доведени за масовка при освещаване на храма.
Авторовата позиция, защитима в избора на ислямско име на Пътника (Мехмет), е в основата на внушения за непризнаване на „религиозни ограничения“ в качествените замервания на човешките животи и човешките диалози. Защото са разкрити различните гледища – от позицията на лудостта и на нормалността. Така се определя оригиналната позиция на визиите в прозата на Елена Алексиева. Докато художествените постижения от предходните ù книги са във вълнуващо асоцииране с образи и пасажи от Новия и Стария завет, в „Свети вълк“ този мотив е центростремителен и още по-силен. В разказите от новата ù книга „Прекъсването на Самсара“, наситена с източни мотиви в религиозността, тази идея е още по-плътно разгърната: „Човек може да прекъсне Самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому“. Затова читателят възприема прозата на Елена Алексиева като явление в художественото усвояване на света.
В „Свети вълк“ по време на самото освещаване на църквата в религиозна каноничност и святост, основите, забити в проядената от рудници земя, дело на неразумната хищност на хората, „поддават“ с ужасяващ трясък. И храмът, заедно с позлатения кръст, се люшва встрани… и надолу... Синята Сойка изпищява за гнездото си, а свлечения от купола кръст остава да блести самотен в тревата...
-------------
1 Описан за пръв път от Кристиян Андреас Доплер през 1842 г. и е наречен на негово име. Доплер е изследвал промяната на честотата на звуковите вълни при преместване на звуковия източник спрямо неподвижен наблюдател. Той провежда следния експеримент: в продължение на два дни използва влак, натоварен със свирещи тромпетисти като при всеки отделен експеримент влакът се движи с различна скорост. Във вариантите участва музикант, способен да различи промяната във височината на тоновете при приближаването и отдалечаването на влака. Макар че Доплер не успява практически да приложи теорията си и за светлината, по-късно става ясно, че доплеровият ефект важи и за светлинните вълни и това се превръща в основно доказателство за разширяването на Вселената.
2 Законът на Едуин Хъбъл (1929) е емпирично установена пропорционална връзка между скоростта на отдалечаване на галактиките и разстоянието им до нас. Той установявя червено отместване в спектрите на наблюдаемите галактики. Според него това червено отместване е Доплеров ефект и Хъбъл прави извода, че всички галактики се отдалечават.
Елена Алексиева
Алексиева, Елена Алексиева (София, 12.04.1975). Завършва Първа английска гимназия в София (1994) и Университета за национално и световно стопанство с магистърска степен по международни икономически отношения (1999). Защитава докторска дисертация по семиотика в НБУ с дисертация на тема „Динамика и трансформации на знака. Екзистенциалната семиотика в романите на Дон ДеЛило и в „Горски цар“ от Мишел Турние“ (2009). Работи като конферентен преводач на свободна практика с английски език. Сътрудничи в различни издания – литературни, културни, обществени: алм. „Ах. Мария“, сп. „Критика и хуманизъм“, „Съвременник“, „Пламък“, „Страница“, „Алтера“, в. „Литературен форум“, „Култура“, „Литературен вестник“, „Сега“, „Капитал“ и др.
Първите ù публикации са в сп. „Родна реч“ от 1990. Няколко години по-късно тя вече е автор на самостоятелно отпечатани книги – стихосбирките „Бримка на сърцето“ (1994) и „Лице на ангел-екзекутор“ (1996). Заглавията са предизвикателни, запомнящи се. В началото на новия век излиза първият ù роман – „Синята стълба“ (2001), в който използва формата на дневник, свидетeлство за един богат вътрешен живот. Критиката го посреща благосклонно. В значителен брой критически статии и рецензии от изявени и оригинално мислещи литературоведи е отразена появата на прозаичната ù книга „Читателска група 31“ (2005). Забелязан е постмодернистичният подход, играта с подвеждащи визии, близостта с Хавиер Мариас, когото сочат като пряко влияние. Следват истории по библейски мотиви „Кой?“ (2006), сборникът с разкази „Синдикатът на домашните любимци“ (2010) и др.
Като по-разгърната прозаическа форма романът е предпочитано предизвикателство за Елена Алексиева – за кратко време излизат „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007), „Тя е тук“ (2009) и „Нобелистът“ (2011). В последния са втъкани криминални сюжетни елементи, без да се накърнява престижът на сериозната литература. Романът се отличава от общата тенденция на българската проза, а критиката не пропуска да отбележи съчетаването на фикцията със силни внушения за актуалната социална реалност. Романът „Свети вълк“ (2018) събира най-много отличия измежду всички книги на писателката. Стилът в него е белязан със своеобразно презрение към разточителството в описанията, с липса на каквито и да е словесни ефекти и лустро във визиите. Езикът е подсилено суров и автентичен. Ако художествените постижения от предходните книги на Алексиева са във вълнуващото асоцииране с образи от Новия и Стария завет и в тях властва предопределението на човешката съдба и мотивите за възмездието, то в романа „Свети вълк“ този мотив е центростремителен и още по-силен.
През 2014 публиката открива драматургичната дарба на Алексиева чрез първия ù сборник с пиеси „Ангелски огън“. В него са включени: „Терапевтът“, „Бернхард в ада“, „Фантомна болка“, „Ангелски огън“, „Оракул“, „В любовта винаги всичко“, „Писмото“.
През 2015 излиза нов сборник – „Жертви на любовта“, съставен от монодрамите „Глас“, „Мадам Мишима“ и „Жертви на любовта“. Драматургията намира сценична реализация в Радиотеатъра на БНР, НТ „Иван Вазов“, ДТ „Н. О. Масалитинов“ (Пловдив), Театър „София“ и др.
Елена Алексиева превежда от английски две книги от Уилям Фокнър – книгата за деца „Дървото на желанията“ (2021) и романа „Дивите палми“ (2021).
Носител е на следните отличия: награда за нова българска художествена проза Хеликон (2006) за „Читателска група 31“; награда на Обществото на независимите театрални критици за пиесата „Глас“ (2014); награда Аскеер за нова българска драматургия за пиесата „Терапевтът“ (2014); награда Икар за нова българска драматургия за монодрамата „Мадам Мишима“ (2015); награда на Дарителски фонд 13 века България за „Свети вълк“ (2019), „Прекъсването на Самсара“ 2021 и др.
Произведения на писателката са преведени на англ., исп., мак., нем., пол., рус., сръб., хърв. и фр. ез.
Биографични бележки: Мариана Тодорова
Снимка на Елена Алексиева: Речник на българската литература след Освобождението
Елена Алексиева в Диаскоп
Откъс от "Свети вълк" в Диаскоп
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.