Александра Ивойлова: "Алексис Вайсенберг. Живот превърнат в музика"

01.09.2021
Снимка 1

Той беше най-красивият пианист на своето време. Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 година в София.

Ди Велт, Берлин

 

В рубриката на Александра Ивойлова "Пианистите"  

 

Алексис Вайсенберг 

Името му приближаваше към нас като легенда. Оскъдните записи, до които успявахме да се доберем, ни смайваха с виртуозността на изпълненията, с необичайните интерпретации и клавирен звук...

И днес, когато слушам Третия концерт за пиано и оркестър от Рахманинов в изпълнение на Алексис Вайсенберг, неусетно се пренасям години назад, при първото гостуване на именития пианист у нас. След грандиозния финал на тази музика, в ехтящата от аплодисменти зала, на сцената се качва незабравимият Панчо Владигеров – каква среща на учител и ученик на родна сцена! И развълнуваният глас, с който Вайсенберг произнася: Трийсет години чаках този момент!

Тогава, със Симфоничния оркестър на БНР, той бе изсвирил в една вечер две колосални творби: Първия клавирен концерт от Брамс и споменатия Трети от Рахманинов. Следваха безкрайни бисове. Изпълнила залата с правостоящи – до предел, публиката аплодираше и аплодираше...

София, ул. „Модест Мусоргски“ (през 30-те все още „Плиска“). В дома на семейство Вайсенберг често се събират музиканти. Свирят в различни камерни състави и изпълненията им звучат на чаша кафе и неизменната виенска шоколадова торта. Бащата Паул е далече от музикалното поприще, заема длъжност в икономиката на страната. Но Лили, неговата съпруга, сестрите ù и единият от братята са възпитаници на Виенската консерватория. Тази среда до голяма степен предопределя пътя на бъдещия артист. Всъщност музикантът се ражда със своето изкуство, той го носи от първия си ден. Може би затова, виждайки блестящия черен роял, тригодишното момче сякаш прочита съдбата си: Ти ще бъдеш мой!

Така, както първото нещо, което големият художник вижда в детството си, са цветът и светлината, така музикално надареното дете най-напред започва да чува, тоест звукът има за него основно значение – ще сподели много по-късно пианистът. – В този смисъл за музиканта няма „първи път“, няма първо увлечение. Музиката не се открива „някога“, тя е заложена в неговата същност.

На четири години вече е ученик на майка си. Всеки ден, връщайки се от детската градина, свири с нея по половин час; тя е тази, която първа му разкрива тайните на инструмента. Известно време учи при Менахем Бенсусан, музикантът, наследил ръководството на Еврейското певческо дружество от прочутия Моис Цадиков. Скоро обаче Алексис се представя пред най-големия сред големите – Панчо Владигеров. Доайенът на българската композиторска школа веднага оценява изключителния му талант: Свири, свири много, ти ще станеш голям музикант!

Следва първият рецитал – на десет години: Бах, Бетовен, Шуман, Владигеров и един авторски етюд. На афиша е обявено името Емануил Павлов – поради опасения от антисемитски репресии. Именно тези опасения са причина през 1941 година майка и 12-годишният ù син да предприемат пътуване до Турция. В Истанбул от няколко години живее другият брат на Лили. Тръгват без виза, с фалшиви документи, с малко багаж и стар акордеон. На границата, спрени от германците, прекарват три месеца в импровизиран концентрационен лагер за хора, които се опитват да напуснат страната нелегално. Това означава дестинация Полша и унищожение! Чудото обаче е на тяхна страна – магнетичният талант на момчето не остава незабелязан. Спасяват се благодарение на влюбен в музиката офицер от Вермахта. На акордеона малкият пианист му свири Шуберт. Един ден офицерът качва майка и син на влака – и оттук нататък пътят е предопределен, подчинен е на голямата цел, на същността, на музиката: Истанбул, а не след дълго Хайфа (през Бейрут) и Йерусалим, заради Йерусалимската консерватория и маестро Шрьодер, всепризнат капацитет по отношение на немския класически репертоар.

На 14 години Ал. Вайсенберг дебютира с оркестър (Симфоничния оркестър на Йерусалимското радио). А след турне из Южна Африка – петнайсет концерта с четири различни програми, е ангажиран за солист на Израелската (тогава все още Палестинската) филхармония, за три сезона. Последният от тях е под диригентството на Ленард Бърнстейн. В ранния период от живота на артиста особено важна е подкрепата на големите в изкуството, на онези, които ще го вдъхновяват, давайки му сили и кураж да работи, да опознава границите на възможностите си. Това е първата съвместна работа на Вайсенберг с велик музикант.

Краят на войната. Пианистът изнася концерт на открито, пред хиляда деца, в Дегания Алеф, най-древното еврейско селище. Там оставя добрия стар акордеон. За да се отправи на път към своя нов живот – отвъд океана. Началото на всяко културно развитие – това е пътуването. В Ню Йорк, на базата на най-добрата владигеровска педагогическа традиция, трябва да натрупа опита на едно училище, различен от този на частните уроци. Да слуша и слуша музика …

Едва 17-годишен завършва прочутата школа „Джулиард скуул“ при Олга Самароф и специализация при Ванда Ландовска и Артур Шнабел. Композиция – при Пърсичети. Творческо приятелство го свързва и с „виртуоза на столетието“ Владимир Хоровиц. Следва своеобразният конкурсен „рекорд“ (1947 г.) – две респектиращи първи награди (на конкурсите на Филаделфийската филхармония и „Левънтрит“), спечелени почти едновременно. Най-прочутите концертни зали щедро разтварят врати. Но истинският творец е преди всичко личност. В разгара на славата си Вайсенберг се отдалечава от сцената. Осъзнал е, че твърде интензивният концертен живот кара артиста да тъпче на място. Винаги съм бил „сценично животно.“ Искам да кажа, че се чувствам добре на сцена, като дете на чудесен празник. Идеята да съм на сцена, пред публиката, която ме очаква, е нещо, което много ме радва. Но скоро видях, три-четири години след конкурса, че през цялото това време свирих еднакво, без никакво развитие. Нещо, което правя добре, но което не променя виталността си, вдъхновението си, крехкостта си. (интервю на Иван Дреников, сп. „Музика“, 1988 г.) Близо десетилетие (1957-1966) Вайсенберг остава в мълчание, за да се вглъби в мъдростта на живота и изкуството. Разширява репертоара си, работи над своя пианистичен стил. Занимава се с литература и философия … Не мога да премълча огромната култура на Алексис в областта на литературата, архитектурата, философията, театъра. Той изследва живота като вундеркинд, внимателен и учуден от света. (Мишел Глоц, музикален продуцент).

Новият му дебют е през 1966 г. в Париж (където вече живее), под диригентството на Херберт фон Караян. Дебют, който веднага го нарежда сред най-големите и значими майстори на клавирното изкуство на двайсети век. Концертира по пет-шест месеца в годината, триумфира по световните сцени, с царете на диригентската палка – Ленард Бърнстейн, Карло Мария Джулини, Лорин Маазел, Сейджи Озава, Мстислав Скровачевски, Юджин Орманди, Рикардо Мути, Джордж Сел, Херберт фон Караян, Серджо Челибидаке … Репертоарът и дискографията му са респектиращи. Глен Гулд и Владимир Хоровиц коментират като феноминални изпълненията на Вайсенберг – творби от Бах, Моцарт, Шопен, Рахманинов, Мусоргски, Лист. Високо ценени са и записите му на произведения от Шуман, Брамс, Чайковски, Цезар Франк, Дебюси, Прокофиев, Стравински, Гершуин, П. Владигеров …

Съвършената идея за произведението взема връх над всичко в неговите изпълнения, тя подчинява непознаващото граници пианистично майсторство, виртуозността. Както споделя проф. Константин Ганев: Трудно е да се опише с думи магическата сила на един артист с такъв широк спектър на въздействие. Тя се крие в множество предпоставки: от външния вид и поведение на сцената, до дълбочината на неговата духовност, интелект и отношение към света.

Вълнуващо бе да се наблюдава изваяният му като скулптура силует, излъчващ воля и мъжественост, нетрепващото съсредоточено лице, ръцетете, които по прекрасен начин властват над клавиатурата. Неговият неповторим, вайсенберговски тон, „релефен, изсечен като с длето“ и същевреминно способен „да се преобразява безкрайно“, е израз на максимална вътрешна концентрация.

И до днес първите ми впечатления от изпълнението му – удивително, магично – на Шопен, Ноктюрно в до-минор, са все така ярки. Такава е същността на изкуството му – да отхвърля всичко излишно, да оставя само истинските стойности, онова, което ще се запомни. Пределната яснота и избистреност – на звука, на изказа, на мисълта, при която детайлът е част от голямото, общото, го прави цялостно и съвременно. Осмислената емоция, мъдро структурираното звуково пространство между начало и край в една творба са в основата на „изумителни съчетания“ в интерпретациите му – на логика и чувствителност, на математика и нежност, на перфектна подготовка с илюзията за ставане в момента. (Екатерина Дочева, в. „Култура“, 2004).

Ако дадена класическа пиеса днес бъде изиграна така, както се е играла през ХVIII или XIX век, публиката не би могла да я приеме, защото дикцията, акцентът, интонацията на гласа тогава са били различни. Необходимо е изказът винаги да се пренася в съвременността, тоест музиката трябва винаги да се свири по начин, убедителен за съвременната публика.

Изпълненията на Вайсенберг властно повеждат слушателя в желаната посока, освобождавайки го от предразсъдъците, от натрупаните представи за традиционната интерпретация, за „автентичност“. За него автентичност е вътрешната логика на една творба – убедителността, с която се разкрива.

Слушайки музика, никога не мисля за автентичността като за определен еталон. Когато слушам соната на Бетовен, не желая да чуя копие от изпълнение на Бакхаус или Кемпф. Интерпретаторът търси и открива своята истина.

Вярно е, че големият изпълнител се откроява особено ярко в миниатюрата. По-трудно е в три минути да се направи голяма музика. В тях често е казано повече, отколкото в една книга.

В България Алексис Вайсенберг се връща през 1972 г. и до 1979 г. гастролира ежегодно у нас, най-вече по линия на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“. Работи с диригентите Васил Стефанов, Димитър Манолов, Александър Владигеров, Емил Чакъров. Присъствието му с многобройни концертни изяви допринася за обогатяването на родното клавирно изкуство. Награден е с орден „Кирил и Методий“ І степен, с който излиза на сцената. С гордост твърди, че в основата си неговият пианизъм е владигеровски.

Аз дължа живота си на Панчо. Няма нужда от друг отговор, когато говориш за човек, комуто дължиш живота си, когото обожаваш. Този човек ми е дал повече от всеки друг. Това не бяха уроци по пиано, по музика. Слушах по четири часа най-различни плочи, които той с удоволствие слушаше за стотен път — все едно, че бе за първи път. Тази музикална „зараза“ дължа на Панчо, той определи моя път в музиката. Вкъщи имам една-единствена снимка, на която той ме гледа с такава любов, че заради този поглед аз я нося винаги със себе си. Той беше мой истински баща, не само духовен и артистичен. Бях просто грабнат в прегръдка от любов и ентусиазъм. Уроците ни започваха в 3–4 часа след обяд. Продължаваха дълго. Той ме поправяше, викаше. Цигарата ръсеше пепел наляво и надясно, очите му сълзяха от дима. Толкова щедрост и такъв ентусиазъм! Говореше за изключително важни неща, които постепенно изкристализираха у мен. (интервю на Иван Дреников, сп. „Музика“, 1988)

Вайсенберг провежда ежегоден майсторски клас в манастира Енгелберг в Швейцария, между 2-ри и 12-ти октомври. Уроците са публични. Млади дарования от различни страни музицират заедно, класът се увенчава с концерт на участниците. Еднократен курс Маестрото проведе и в София (1988 г.) Преподавателят не налага стериотипи в интерпретацията, търси и разкрива индивидуалността на всеки пианист.

Златните правила за музиканта ли? Бих казал, че първото нещо, което трябва да притежава изпълнителят, е организирано въображение – музикално и артистично. Има много добри музиканти, които не са артисти, има добри артисти, които невинаги са отлични музиканти. По-важно за изпълнителя е да бъде артист. С една дума „златното“ правило за мене се състои в това – когато слушам нечие изпълнение, да бъда удивен от артиста.

През 2007 г. пианистът дари на България своята авторска колекция колажи под надслов „Обичам музиката“ (преди това е показана в култовия артистичен център „Льо Грение дьо Гранд Огюстен“ в Париж). Тези уникални творби, работени години наред, красят и днес фоайе „Алексис Вайсенберг“ в концертния комплекс „България“ – творби, отличаващи се с изключителен усет за стилизация, за характер, за движение, за колорит; с остроумие и чувство за хумор.

Има драма в музиката, има архитектура, живопис. Даден цвят от Тициан или Рембранд някога ще го „чуем“ в соната на Бетовен. Затова един изпълнител ще свири толкова добре, колкото по-добре познава другите изкуства.

Великият музикант бе дълбоко привързан към родината си, обичаше публиката, на която бе посветил своя живот.

Мисля, че не бих могъл да живея без хората. Моето изкуство ми носи удоволетворение дотолкова, доколкото мога да направя хората щастливи. И още: Срещите с българската публика значат за мене нещо много повече от успехите ми в другите страни – в тях има нещо органично, нещо от нашия въздух, от нашите хора … Винаги казвам, че съм българин и съм щастлив да бъда българин. А това чувствам най-силно, когато съм в своята страна.

Алексис Вайсенберг напусна този свят на 8 януари 2012 година в Лугано, Швейцария (клавирната катедра към Музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“, на която бе доктор хонорис кауза, издаде в същата година книга с три негови интервюта). Но възможно ли е да напусне света артистът, чието изкуство вплита един от най-красивите и възвишени гласове в безсмъртната музика на човечеството …

 

Алексис Вайсенберг в Уикипедия

 

Description: C:\Users\user\Desktop\ивойлова вайсенберг\Alexis_Weissenberg-360x203.jpg

 

Текстът е разширен вариант на публикация на Александра Ивойлова в сборника с очерци „Глобалното измерение“, издателство „Елиас Канети“, Русе, 2018 г.

 

 

Александра Ивойлова в Диаскоп

Пианистите:

"Владимир Хоровиц - Концерт в залата на Московската консерватория"

"Свири Вилхелм Кемпф. Музика, като вода, която ще изпълни облаците"

"Глен Гулд. Създателят на звуковата материя"

"Святослав Рихтер. Съвършенство като светъл дом"


 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.