Александра Ивойлова: "Николаус Харнонкур – явление без аналог"

Изкуството не се оправдава само от моментната красота. Трябва да се вижда по-надалеко – необходимо е то да се интегрира в едно глобално схващане за света.

Николаус Харнонкур

„Моите физически сили ми повеляват да се откажа от плановете си. В такъв момент значимите мисли излизат на преден план: между нас на подиума и вас в залата се изгради необикновено дълбока връзка – ние се превърнахме в щастлива общност. От това ще остане много. Тазгодишният цикъл ще продължи още дълго в съзнанието ми, останете му верни.“

Така, с писмо, ден преди своята 86-годишнина, Николаус Харнонкур се сбогува с публиката в залата на Музикферайн. На пореден концерт на създадения и ръководен от него повече от шест десетилетия ансамбъл Concentus Musikus Wien, и до днес еталонен интерпретатор на бароков и класически репертоар. Така напуска сцената диригентът, който неизменно бе в центъра на вниманието на световния културен елит. Около когото докрая витаеше дух на очакване – очакването да се повдигне завесата пред нови представи за утвърдени стойности в музиката.

Точно три месеца по-късно, на 5 март 2016 година, Харнонкур завърши земния си път. Остави на света респектиращ брой записи. Философ и музиковед, остави книги, които за мнозина музиканти са истински учебници по стилознание.

Често се говори за дълголетието на големите диригенти. Изтъкват се възможните предпоставки за него: авторитарният характер на личността на диригента, който по правило превръща оркестъра в отзивчив „инструмент“ на своите музикални идеи (всъщност Харнонкур докрая се бори против образа на диригентите тирани, за него музикантите винаги са били партньори); свързаните с професията тежък физически труд и непрестанна интелектуална активност; и не на последно място – емоционалният контакт с публиката от различни точки на света …

И все пак – откъде при Харнонкур това усещане за постоянно начало? Дори тогава, когато творческият му път навлиза в своето достойно за богата равносметка време. Навярно от характера на неговото движение. Пътят на Харнонкур изкачва стълбата на една неподражаема хронология в търсенията на музиканта. В неговите открития. Стълба, чиито основи лежат в старата музика. В тази логика, подхранваща поредните стъпала, следващото ниво е истинско и органично. Погледнато е откъм корените. Бетовен като следовник на Хендел, на неговата полифонична мисъл. И като предшественик на романтизма. Романтизмът – продължение на продължението – филиз от общия корен … 

„Какво ми казва музиката? Тя ми предава чисто духовни съдържания, които е абсолютно невъзможно да се формулират с думи. Много често, когато преживяваме напрегнат момент, установяваме, че словото по никакъв начин не помага. Музиката в почти всяка ситуация е емоционално силна, може да достигне душата. Защо? Защото тя е божествен знак.“

Наричат го „своенравен“, „еклектичен“, „ненаситен търсач“, „диригент на перманентната революция“ … Носител е на холандския „Еразмус“ за всепризнатия му принос за ново разбиране на музиката (впрочем и на почти всички най-престижни отличия по света). Диригентът на 21-ви век, израсъл и формирал естетическите си възгледи в сърцето на двайстото столетие. Явление без аналог.

„Всички хора познават настоящето, пророците – това, което приближава, боговете – бъдното“, твърди Филострат. В контекста на своето творчество Харнонкур със сигурност не попада в първата категория. 

„Изкуството не се оправдава само от моментната красота. Трябва да се вижда по-надалеко – необходимо е то да се интегрира в едно глобално схващане за света.“ 

Подобен „глобален“ поглед върху музиката поражда най-малкото пророчеството на мъдреца. А защо да не отидем и по-далече? До цялата истина. Що се отнася до Харнонкур, той несъмнено я открива. В своята концепция. Той е нейният Творец.

С няколко щриха: граф Йохан Николаус де Лафонтен унд д’Арнонкур – Унферцагт (Неустрашимият) е наследник на един от най-знатните родове на Европа – рицари-кръстоносци и поети, дипломати и политици от рода Арнонкур са играли важна роля в европейската история от 14-ти век насам. По линия на майка си, графиня Ладислая фон Меран, Харнонкур е в родство с Хабсбургите. Но великият диригент не смята произхода си за особено важен. Роден в Берлин на 6 декември 1929 година, израснал в Грац, учил във Виена и Залцбург, той се дипломира като челист. В продължение на 17 години свири с Виенски симфоници. От 1972 година е професор в Залцбургския Моцартеум. През 1983 година става член на Шведската кралска академия за изкуства – Стокхолм. Две години по-рано започва работата му с Кралския Концертгебау оркестър – Амстердам. За своите интерпретации, според собствените му твърдения, винаги търси „най-сполучливия оркестров вектор“. Активната му дискографска дейност и еклектични музикални интереси по парадоксален начин го правят наследник на неговия стар опонент – Херберт фон Караян. Работи с музиканти като Густав Леонхард, Херман Бауман, Фридрих Гулда, Гидон Кремер, Кати Берберян, Чечилия Бартоли, Веселина Кацарова …

Прозвището „Папа на барока“ Николаус Харнонкур си спечелва със споменатия ансамбъл Conсentus Musikus Wien. Създава го със съпругата си, цигуларката Алиса Харнонкур-Хоффелнер, с един от най-значимите чембалисти, Густав Леонхард, и с техни съмишленици. Така още през 50-те години се поставя началото на реставраторското течение в старата музика. А това означава връщане на оригиналните инструменти, за които е писана, и преоткриване на нейните интерпретационни принципи. Огромен изследователски и аналитичен труд за възможно най-одухотворена и научно обоснована трактовка, за възкресяването на един музикален свят, който по особено естествен начин дава израз на природната хармония. („Всяка музика изисква специфично звучене.“)

Дали произведенията на старите майстори да се свирят така, както са били замислени, или да се осъвременяват (което всъщност означава уеднаквяване на стиловете) – подобен въпрос вече не звучи актуално. Може да се каже, че от края на миналия век този род музика се е превърнал в хит. Мнозина са музикантите, които се посвещават на нейните автентични стойности. Впрочем, според Харнонкур: „Въпросът кое е автентично, звучи несериозно. Аз не мога да дам автентична интерпретация на концерт от Моцарт. Когато той свири своето произведение, това е автентично изпълнение. Аз мога да бъда автентичен за себе си.“

Свирили под палката на Николаус Харнонкур, музикантите трудно приемат друг диригент. Същото се отнася и за изкушения слушател, който се освобождава от натрупаните представи за „обичайна“ интерпретация. Слушайки например Концерт за цигулка и оркестър от Бетовен под негово диригентство (солист Гидон Кремер) се убеждаваме, че за композиторите симфоници от епохата познаването на реториката е от особена важност. Никаква мъглявост, никакво прикриване зад плътната оркестрова звучност! Инструменталните диалози са забележителни – създават се камерни ансамбли ту вътре в оркестъра, ту между оркестрови инструменти и солист, чиято изтънчена инвенция намира партньорски отклик във всеки детайл.

Или изпълнението на „Валпургиева нощ“ от Менделсон (хор „Арнолд Шьонберг“, Европейски камерен оркестър, запис от 1992 г.). Хорът „говори“ – можем за момент да си представим, че така той е правил своя коментар в древногръцката драма. Чисти и релефни мелодични линии в съвършено единение. Никога препокриване, „потъпкване“ – всички те живеят на своето място в тази неподражаема звучност. В тази толкова богата на същности музикална тъкан.

Когато сърцето го няма, вече нищо няма. Без изкуство човек, разбира се, е ефикасен, но в същността си не е по-добър от едно шимпанзе, което си служи с камък, за да счупи орех.

Универсален музикант, враждебен към догматизма и инерцията, Харнонкур буквално завладява епохи и стилове. Като истински конкистадор навлиза в пределите на романтизма (концертно изпълнение на емблематичната философска вокално-инструментална творба „Фауст“ прозвуча преди години и по БНР). Дирижира и „Порги и Бес“ от Гершуин, и „Хубавата Елена“ от Офенбах (с Веселина Кацарова) …

Foto: AFP

Ето част от неговите споделени пристрастия:

„Не бих дирижирал Малер, защото музиката му ми изглежда твърде автобиографична. Шуберт също използва житейския си опит, за да композира, но партитурите му не говорят за самия него. Малер ни кара да научаваме какво се е случило вчера в неговата кухня или какво му е минало през ума. Не харесвам това! Впрочем, мисля че Брукнер е много повече в авангарда от Малер. Брукнеровата музика е най-авангардната за времето. Рихард Щраус не ме интересува, но ме привлича Албан Берг. Обичам Дебюси, Стравински и Барток, но не зная дали съм създаден да ги дирижирам.“

„Странно … Личността на Брукнер е много семпла, примитивна дори – и не разбирам как той е намерил сила на разума си, за да изгради с такава увереност толкова големи архитектонични построения. Бах, Моцарт или Бетовен са имали интелектуалния ресурс, но Брукнер … За мен това остава загадка.“

„Мисля, че за всеки съществува привилегирована връзка с музиката на неговата страна. Но аз имам баба и сестри италианки, което ми позволява да дирижирам Верди. Връзката между Италия и Австрия е историческа. Още повече, че Верди критикува Австрия в своите опери.“

„За съжаление, блестящите оркестри на Токио, Москва, Лондон, Берлин или Виена имат тенденцията да се уеднаквяват. Струнните преди петдесетина години бяха много по-типизирани.“

„Често записът по време на концерт се прави по чисто икономически съображения. Същевременно има огромна разлика между концерта и студиото. В един документален запис се усеща контактът между артисти и публика и той по никакъв начин не би могъл да се стимулира от техниката. Дори ако е необходимо да се заличат шумовете от залата, при монтажа трябва да се избягва смесването на концерт и студио. Вмешателството на техниката не бива да става за сметка на музикалната интензивност.“

„Редактирал съм много текстове, придружаващи първите ми записи. В крайна сметка поисках от „Телдек“ да не пишат повече музикални анализи, тъй като винаги ще намирам противоречия. Предпочитам да оставя музиката сама да се изразява. Нека слушателят прецени моята работа. Излишно е да се стараеш да убедиш всички.“

Музиковеди цитират биографа на Харнонкур – Моника Мертел, която пише, че той, като любимия герой Дон Кихот, сякаш постоянно задава въпроса: „А къде е тук следващият подвиг?“

За 85-тия му рожден ден е създаден филмът „Музиката на моя живот“, режисьор Гюнтер Шилхан.

Foto: Nikolaus Harnoncourt conducting at a rehearsal in Salzburg, Austria, in 2012.Credit...Barbara Gindl/Agence France-Presse — Getty Images

Николаус Харнонкур в Уикипедия

Nikolaus Harnoncourt, 1929–2016
© Susech Bayat/Arena

Александра Ивойлова в Диаскоп

Пианистите:

"Владимир Хоровиц - Концерт в залата на Московската консерватория"

"Свири Вилхелм Кемпф. Музика, като вода, която ще изпълни облаците"

"Глен Гулд. Създателят на звуковата материя"

"Святослав Рихтер. Съвършенство като светъл дом"

"Алексис Вайсенберг. Живот превърнат в музика"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.